Марр се изкикоти.
— Не знам. Но не е ли прелестно? А тъпият глупак е такава досада, даже се съгласи да бъде почетен гост на нашето увеселение.
Сенн се присви до него от удоволствие.
— Нямам търпение, миличък! Кръвчица ще тече, тече, тече.
Марр изгледа съешника си с подозрение.
— Но какво си направил, Сенн? Ако смея да попитам?
Сенн се изсмя.
— Поканих и критиците му.
— И?
— Много се зарадваха. Всички ще дойдат.
Двамата се закикотиха на злата си шегичка и пак погледнаха към Хаконе, зачудени дали подозира какво са му спретнали.
Марр и Сенн щяха да се разочароват. Кай Хаконе, човекът, когото някои наричаха „най-великия автор на съвремието“ — и други подобни баналности, — изобщо не мислеше за приема.
Около него пърхаха дузина или повече фенове, всички много богати и умилкващи се. Към ложата течеше несекващ поток от най-екзотични блюда. Но всичко това не можеше да се нарече веселба. Още преди началото на тържеството всеки бе забелязал, че Хаконе е изпаднал в едно от „онези настроения“. Поради това разговорът течеше потиснато и мнозина поглеждаха нервно към мастития умислен творец, огромен мъж със старомодно издути мускули, буйна коса, тежко надвиснали вежди и дълбоко хлътнали очи.
Вътрешностите на Хаконе се бяха свили, всеки мускул по тялото му се беше стегнал и той се потеше обилно. Умът и настроението му рикошираха бясно. „Всичко е готово“ — помисляше той в един миг и духът му се зарейваше нависоко. „Но ако е допусната грешка?“ Мигновено го обземаше униние. „Какво е останало недовършено? Трябваше сам да го направя. Не трябваше да ги оставям те да го правят. Сам трябваше да го направя.“
И пак и пак, отново и отново се връщаше той на всяка подробност от плана. Сред тълпата се надигна гръмовен тътен — поредното зрелищно събитие завърши с трясък; Кай Хаконе едва го чу. Заудря за няколко мига дланите си, преструвайки се, че и той аплодира. Но умът му продължаваше да се блъска в непрестанно менящите се образи на смъртта.
Последните маршируващи роти и танцьори очистиха терена и ревът на тълпата бавно заглъхна до глухо бърборене.
През входния портал нададоха вой два огромни грависледа — натоварени със стоманени платна, бетонни блокове и въжета. Забръмчаха бавно над парадния плац, всеки на метър над бетона; спираха на равни интервали. При всяка пауза плувнали в пот войници скачаха от следите и разтоварваха част от платната или блоковете. До всяка камара оставяха нахвърляни въжета и кабели. Докато грависледите спрат непосредствено до Имперския подиум, дългото поле бе заприличало на детска стая, в която детето е разхвърляло кубчетата си. Или, както беше в дадения случай, на импровизирана писта за бягане с препятствия.
Плъзгачите се издигнаха над замъка и две огромни мишени — със солиден стоманен гръб и три метра дебела подплата — бяха смъкнати от стените на замъка и провиснаха на четиристотин метра над полето. А после с гръмки звуци от портите излязоха с маршова стъпка шест бенда. Някои сведущи във военните детайли типове знаеха, че мелодията е официалната маршова песен на Имперската артилерия, но никой не знаеше, че всъщност е стара мръсна войнишка песничка, понякога наричана „Космати са ушите на наш’те канонири“.
След това през портите над парадния плац влязоха два по-малки грависледа. Всеки караше по двайсет същества и едно оръдие. Оръдията не бяха от гигантските бойни мазери или пък от малките, но високосмъртоносни лазербластери, каквито използваше Имперската артилерия. Колесните оръдия — планински топове — бяха само малко по-млади от черния барут и се зареждаха откъм дулото, като зеещите горе от бойниците топове.
Четиридесетимата разтовариха топовете, строиха се бежешком повзводно и замръзнаха. Командирите на всяка група отривисто отдадоха чест и задържаха позата, при което едно от барутните оръжия на бойниците на замъка гръмна и хвърли облак бял прах над парадния плац. След което четиридесетимата канонири започнаха.
Събитието го наричаха различно — „артилерийското състезание“, „мъкненето на топ“ или „впечатляващата тъпота“. Целта на надпреварата между двата отбора беше съвсем елементарна. Всеки от екипите трябваше да придвижи един топ от първоначалното му положение през препятствията до място близо до Имперския подиум. Там оръдието трябваше да се зареди, да се прицели в една от мишените и да гръмне. Първият екип, който изпълнеше упражнението и свалеше мишената, печелеше.
Не се допускаха никакви антигравитационни устройства, нито заобикаляне на препятствията. Напротив, всеки топ трябваше да бъде разглобен и след това пренесен/надигнат/смъкнат/хвърлен през бетонните блокове. Състезанието изискваше гимнастични умения. Тъй като всеки отбор трябваше да придвижи по около хиляда кила метал, шансовете да се премажат телесни части бяха доста високи. Все пак да си в отбор по мъкнене на топове беше висока чест сред Имперската артилерия.