Двигателят „Юкава“ се изключи и понесен от АМ2, корабът изчезна в пълна тишина.
— Искам да чуя за това, което пиша — последва полуобяснението на Хаконе, докато той водеше Стен през къщата. — Много ли е рано за по едно, капитане?
— Слънцето е изгряло, нали?
Хаконе се усмихна и го преведе през широките гостни, още по-широката дневна — и накрая го въведе в бърлогата си.
„Бърлогата“ на Хаконе — кабинет и работна зона — беше стилизирана като библиотека на Старата земя, с някои нововъведения. Видеоленти, доклади и даже старинни подвързани книги пълнеха рафтовете на високите двайсет метра стени. Центърът на помещението беше зает от дълга плоска маса. Но оттам нататък приликата със Земята от XVIII век свършваше, тъй като масата беше затрупана с компютърни терминали, а достъпът до рафтовете беше роботизиран.
В единия край на голямата стая беше личният бар на Хаконе — простираше се по ширината на помещението. Стен хвърли поглед към бутилките, след като Хаконе посочи с жест да си избере.
— Аа… случайно да ви се намира скоч?
Хаконе се оказа подготвен.
— Усвоили сте вкуса на Императора! — каза той, смъкна една бутилка и напълни наполовина две чаши.
Стен допря чашата до устните си и я остави на плота. Хаконе също почти не отпи.
— Казахте „щастлива“, господин Хаконе?
— Да. Смятах да ви потърся, капитане. — Хаконе му посочи близкото кресло. — Случайно да сте гледали пиесата ми? Онази, която се постави преди Деня на империята?
— Съжалявам, бях на дежурство.
— Ако вярвате на критиците ми, сигурно сте извадили късмет. Все едно, сега съм между два проекта. И открих нещо много удивително. Знаете ли, че никой досега не е писал история на имперския двор?
Стен се направи на невежа, поклати глава и отпи.
— Не само за сградата, а и за хората, които са били назначавани в нея — продължи Хаконе с нещо като авторски ентусиазъм.
— Интересна идея.
— Така мисля. Издателят ми също. Особено ако лентата се занимава с хората, работещи в сградата. Искам да разкажа една история за хора, не за камък и технология.
Стен зачака.
— Както знаете — продължи Хаконе, — аз съм главно военен историк. Откровено казано, разполагам със свои, лични извори. Така че когато обмислях този проект, първото, което започнах да изследвам, бяха хората, които работят в двореца. Между другото, точно затова наблегнах да се срещнем на приема на Марр и Сенн. Вие сте особен човек, капитан Стен.
Стен изглеждаше средно заинтересован.
— Знаете ли, че сте най-младият мъж, назначаван някога за шеф на имперската охрана?
— Адмирал Ледох ми каза.
— Това е интересно. Ето защо си позволих да прегледам военната ви биография. Чудех се, честно казано, защо са избрали точно вас.
Стен не си направи труд да се усмихне — знаеше, че фалшивото му досие е защитено от нежелано изтичане на информация. Само щабът на „Богомолка“, самият Император и генерал Махони знаеха истинската му бойна биография.
— Вашето досие е съвършено. Никакви наказания в офицерската академия. Преминал през комисиите на тази и тази дата, всички изпити взети с отличен, всички старши офицери ви препоръчват най-горещо, подходящият брой геройски ходове за съответните награди.
— Някои хора имат късмет.
— Ако позволите да бъда откровен, капитане, вашият късмет може би е прекален.
Стен допи чашата си.
— Капитан Стен, какво ще кажете, ако ви споделя подозрението си, че цялото ви военно досие става за тоалетна хартия?
— Ако не бях в имперския бизнес, господин Хаконе, и в зависимост от обстоятелствата щях или да ви черпя едно пиене, или да ви платя назалната трансплантация.
— Не исках да ви обидя, капитане. Просто допускам, че сте назначен на сегашния си пост заради предишни изяви или в корпус „Меркурий“, или в секция „Богомолка“.
Стен се направи на тъп.
— Корпус „Меркурий“? Съжалявам. Никога не съм бил в разузнаването, а за „Богомолка“ изобщо не съм чувал.
— Очаквах този отговор. И изглежда, ви обидих. Сменяме темата. Какво ви води тук?
Хаконе отново напълни чашите.
— Преди време сте наели доктор Харс Стинбърн — каза Стен; пробваше подхода с шоковия удар. Хаконе наистина реагира, но твърде явно — капачката на бутилката издрънча на пода.