Тарпи се беше проснал на един нар, затворил очи. Усмихваше се. Беше затрупан с котки. В друг някой век сигурно щяха да ги нарекат улични котки и чистото им родословие със сигурност щеше да бъде оспорено. Тарпи ги наричаше пристанищни котки и те бяха с всякакви цветове и размери. Той галеше пухкавите им тела, които заплашваха да го погребат, и лениво следеше какво става на „Заара Варид“, ръждивия варел, закотвен на половин клик встрани.
Нещо измърка под лявото му рамо и Тарпи се надигна, колкото да може котето да се измъкне. То се присламчи към останалите, които сучеха от цицките на Мама. Мама се беше излегнала стабилно върху корема на Тарпи.
Котките бяха единственото, което помагаше на Тарпи да не полудее. Откакто бе поел този пост, около „Заара Варид“ не се случваше нищо, абсолютно нищо. Разполагаше с „мускули“, скрити от другата страна на „Заара Варид“, но поддържаше с тях съвсем минимален контакт. Смяташе ги за тъпи скапаняци, чиято единствена стойност бе в готовността им да загинат на място.
За компания по време на този дълъг пост Тарпи предпочиташе котетата.
Усети лек гъдел в лявото си ухо и чу тихото „бип-бип-бип“. Сърцето му заблъска и Тарпи заповяда на пулса си да забави. Най-после нещо се случваше!
Той се освободи внимателно от котките и седна на ръба на нара. Включи видеомонитора и започна да върти камерата около кея, на който беше закотвена яхтата.
Пристанището за космически яхти беше съвсем лесно за оглед. Приличаше на метално дърво, високо около два километра и с много клони. Стволът на дървото беше оставен за магазини, ресторанти, за поддържане и зареждане с гориво. Клоните бяха разделени на кейове с частни регистри, приютяващи какво ли не — от яхти с размери почти колкото лайнер до малки каботажни съдове.
Тарпи забеляза, че малко встрани от „Заара Варид“ нещо се движи. Фокусира движещото се петно тъкмо когато Стен и Алекс излязоха от сянката на закотвения на по-горния клон звездолет и небрежно закрачиха към яхтата. Щом ги позна, Тарпи се ухили и натисна алармения зумер, за да предупреди „мускулите“.
Стана от нара и надяна доспехите си. Тръгна към вратата, но спря за миг. Погледна отворените контейнери с храна по пода. Беше предостатъчно, за да са доволни приятелчетата му, докато работата приключи.
Вратата със съскане се отвори и Тарпи излезе.
Алекс набързо огледа още веднъж зоната около кея. Никой. Дори тех не се мяркаше.
— Да влизаме и да свършваме, момче, чисти сме като зъбките на кралицата.
Стен тръгна право към заключващия панел до входа на кораба, отвори го и започна да набира отключващия код, който му беше дала Лиз. Вкара първите три цифри и зачака компютърът да ги провери и да му разреши да продължи със следващата група.
— Приготви се да скочиш, Алекс. Не знаем какво има зад вратата.
Алекс кимна и погледът му отново се плъзна наоколо. Почти преди да забележи „мускула“, тежкопланетянинът усети как собствените му мускули се стягат и по гърба му полазва мраз.
— Имаме си компания — изсъска той на Стен и бързо отстъпи встрани.
Стен се извърна навреме и видя фигурата, която пробяга от единия ъгъл към другия. Двамата с Алекс изчакаха миг, после два, после три, бързо се огледаха, намериха прикритие и извадиха уилигъните от калъфите под туниките си.
— Там! — посочи с глава Алекс.
Стен бавно извърна глава към излезлия сам на прицел Тарпи.
— Нещо да помогна, приятел? — спокойно каза Тарпи и тръгна към тях. Стен забеляза, че небрежността му прикрива професионален ловък полукръг. Не идваше направо към тях, а се движеше странично.
— Горивната цистерна — прошепна Стен на Алекс.
Алекс кимна, забелязал, че Тарпи оставя огромната цистерна с гориво близо до себе си за залягане по корем. Чуха шумоленето на стъпки от заемащите позиция главорези на Тарпи.
— Още няколко плъхчета — тихо каза Алекс. — Колко?
— Четири. Може би пет.
Стен се усмихна насила на приближаващия се противник.
— Как те викат, приятел?
— Тарпи, ако на някой изобщо му пука.
Стен кимна и тъпата усмивка се задържа на лицето му.
— Имаш ли нещо общо с тоя ръждясал варел?
— Сигурно. Тоест, ако имаш работа с него, имам.
— Аха. Ние с моя авер търсим нещо евтинко. Нещо, което можем да шитнем.
Тарпи с ленива усмивка отвърна:
— Става. Трябва само да говориш със собственика. Да вземеш разрешение и така нататък.
— Сега! — изсъска Алекс.
Стен вдигна уилигъна и пусна къс откос към Тарпи, залегна и се превъртя зад купчината корабно желязо. Един куршум изтрещя в корпуса зад него; отнякъде се чу болезнен вик.