Стен никога не беше държал да получи Галактическия кръст. Особено посмъртно.
На вратата изтропа юмрук и Стен скочи.
— Назад и до стената, точно срещу вратата.
Стен се подчини.
— До стената ли си?
— Да.
— Отварям вратата. Ако не си на пряка видимост, имай предвид, че държа граната.
Вратата се отвори и вътре пристъпи един мъж — Стен вече бе решил, че е главният пазач — с граната в ръка. Други двама пазачи стояха зад него с вдигнати уилигъни.
А най-отзад беше Кай Хаконе.
Стен остана неподвижен. Пазачите влязоха и застанаха от двете му страни, предпазливо, на метър отляво и отдясно. След тях влезе Хаконе и каза:
— Капитан Стен, имам един въпрос.
Стен се ухили — имаше много въпроси.
— Ще ми дадете ли паролата си?
Стен помисли дали да не излъже, но се отказа. Все още го чакаше работа, а оставането му в двореца правеше това малко по-възможно.
— Не.
— Така и предполагах. — Хаконе кимна и в стаята влязоха още четирима гвардейци. — Но все пак бих искал да обсъдя с вас някои неща.
Стен бързо доби впечатлението, че ако Императорът оцелее и се върне, ще му се отвори работа до гуша. Парковете му се изравяха енергично от преторианците и се превръщаха в окопи или установки за ракети земя-въздух. Хаконе като че ли не забелязваше дейността им, докато крачеше до Стен.
Седмина преторианци държаха около Стен формация диамант, с прицелени уилигъни.
Хаконе не ги забелязваше. Като всеки мислител, превърнал се в активист, той беше затънал в импулсивни обяснения.
— Щеше да е по-просто, ако Фаза едно беше успяла.
Стен, колкото импулсивен, толкова и офицер от разузнаването, имаше нужда от повече информация.
— Фаза едно ли, господин Хаконе? Нямам всички парчета от пъзела. Смятахте с бомбата да зашеметите Императора, нали? След това трябваше да бъде тикнат в болница „Соуард“, където със случая щеше да се заеме Кнокс. Какво щеше да ви даде това?
— Традиционно Императорът се оттегля от обществения живот след Деня на империята — за почивка. За една-две седмици. През това време щеше да бъде убеден.
— Да изпълнява чии заповеди?
— На Ледох и останалите от нас, които разбираме, че Империята трябва да бъде пренасочена към правилния си курс.
— Но сега ще го убиете.
— Необходимостта е суров господар.
Стен примижа наум. Не беше възможно Хаконе да разсъждава с подобни клишета.
— Значи той загива. Защо ви трябва да превземате двореца?
— След като Императорът загине и след като държим центъра на всички имперски комуникации, няма да бъде излъчена никаква фалшива информация.
— Например кой всъщност го е направил ли?
Хаконе се усмихна и не си направи труда да отговори.
— Между другото, Хаконе, ако нямате нищо против, кой все пак ще бъде изкупителната ви жертва?
— Таанците, разбира се.
— Не мислите ли, че делегатите могат да излязат със своя версия? И че тя ще бъде чута?
— Не и ако те също загинат скоропостижно.
Леденото покерско лице на Стен се стопи.
— Говорите за война.
— Точно така, капитане. Щом започне война, кой ще се интересува пост мортем? А Империята има нужда точно от една война, за да стопи мазнината. Това също така ще реши и таанския въпрос.
— Кога ще стане това?
— Нямаме точен срок. С преторианците смятаме да завземем двореца до три дни. Вашето разкритие на „Заара Варид“ ни принуди да се задвижим преждевременно. Действителното ликвидиране на Императора ще бъде решено от адмирал Ледох.
— Наистина ли мислите, че този ваш комитет, или както там го наричате, би могъл да ръководи Империята?
— Защо не? Двадесет ума очевидно са повече от един, нали?
Стен можеше да отговори с очевидното „не“, тъй като всяка хунта се превръща в упражнение по ръгане в гръб, след като всеки водач се опитва да разкара останалите. Но вместо това хвана по друг път.
— Двадесетте ума не знаят тайната на АМ2.
— Капитане, вие наистина ли вярвате на тая лигня?
Лигня, как пък не… Стен беше прекарал достатъчно време с Императора, за да се увери, че той наистина крие асо в ръкава си.
— Няма начин да повярвам, че един човек — един смъртен човек — контролира АМ2. Че отговорът не е някъде из файловете му.
Продължиха разходката. Стен бе потънал в мълчание, в очакване на офертата.
Която скоро дойде.
— Причината, поради която исках да поговоря с вас насаме — най-после продължи Хаконе, — е, че след това… събитие вероятно ще настъпи някакво пренаместване. Вие бихте могли да се окажете полезен.
— За вас лично или на вашия комитет?
— Е, разбира се, за всички нас. Но бих искал да се отчитате на мен.