— Може би постъпих неразумно — каза кратко той, — но сумата беше толкова незначителна, че купих билети за театър. За довечера. Представят нова военна драма, Лидия, та реших, че ще останеш доволна да видиш премиерата й във Вашингтон. Доколкото разбрах, Югът е представен както подобава в тази пиеса. Признавам, че много ми се иска да видя това представление.
Госпожица Лидия сключи ръце в безмълвно отчаяние.
И все пак, след като билетите вече са купени, най-добре е да бъдат използвани. Така тази вечер, докато седяха в театъра и слушаха живия пролог, дори госпожица Лидия се видя принудена да забрави за около час неприятностите. Майорът с безупречния си нагръдник, с изключителния си плътно закопчан редингот и бялата си гладко вчесана коса имаше чудесен достолепен вид. Завесата се вдигна за първото действие — Цвят на магнолия, и разкри типична картина от южняшка плантация. Това привлече вниманието на майора.
— Я виж! — възкликна госпожица Лидия, като го побутна с лакът и му показа програмата си.
Майорът си сложи очилата и прочете текста, който тя му сочеше с показалец.
„Полковник Уебстър Калун — Х. Хопкинс Харгрейвс.“
— Та това е нашият господин Харгрейвс — каза госпожица Лидия. — Трябва да е първото му участие в това, което той нарича традиционна комедия. Толкова се радвам за него.
Полковник Уебстър Калун се появи на сцената чак във второто действие. Когато той излезе, майор Талбот под смръкна шумно, вторачи се в него и сякаш замръзна. Госпожица Лидия издаде някакъв неопределен звук и смачка програмата в ръката си. Полковник Калун толкова се доближаваше до майор Талбот, че двамата си приличаха като две капки вода. Дългата възрядка бяла коса, къдрава в краищата, аристократичният, малко клюнест нос, богатият надиплен нагръдник, черната фльонджица, отишла едва ли не под ухото.
Актьорът беше почти пълно копие на майора. И за да бъде пълна приликата, Харгрейвс носеше същия редингот, който уж нямаше равен на себе си. С висока яка, прищипнат в талията и с широки поли, които отпред стигаха по-ниско, тази дреха сякаш беше скроена по образец на другата. Оттук нататък майорът и госпожица Лидия седяха като вцепенени и гледаха фалшивото копие на един високомерен Талбот „да се влачи — както майорът се изразяваше по-късно — в клеветническата кал на един опорочен театър“.
Господин Харгрейвс беше използвал добре представилите му се възможности. Беше доловил своеобразните навици на майора в говора, акцента и интонацията, „дворцовите“ му черти и довел ги до съвършенство, ги подсилваше за нуждите на сцената. Когато изпълни нечувания поклон, който за майора беше връх на изискаността, публиката избухна в бурни ръкопляскания.
Госпожица Лидия седеше неподвижна и не смееше да обърне поглед към баща си. Сегиз-тогиз ръката й, опряна до неговата, се вдигаше към лицето й, сякаш да скрие усмивката, която въпреки неодобрението си, не можеше да подтисне.
Безочливата роля на Харгрейвс достигна кулминацията си в третото действие. Сцената представя „бърлогата“ на полковник Калун, събрал на малък гуляй неколцина от съседите си плантатори. Заобиколен от тях, той стои до масата в средата на сцената, произнася повторно забележителния характерен монолог от второ действие и същевременно приготвя ловко своя южняшки коктейл.
Майор Талбот, на вид спокоен, но бял като платно от възмущение, е принуден да слуша най-добрите си разкази, любимите си мисли и теории и да му се сервират анекдотите, но изопачени и преувеличени. Любимата му тема — тази за дуела с Ратбоун Кълбъртсън, не е пропусната и е изиграна с повече жар, честолюбие и увлечение, отколкото самият той влага в нея.
Монологът приключи със своеобразна остроумна лекцийка за изкуството да се приготвя онзи коктейл и с нагледен показ. Така изисканото, но и показно умение на майор Талбот беше възпроизведено безпогрешно — от крайно внимателното отношение към благоуханното растение — „един милиграм по-силен натиск, господа, и ще извлечете горчилката вместо уханието на това дадено ни от бога растение“ — до грижливия подбор на сламките.
След края на това действие публиката просто ревеше от удоволствие. Създаденият образ беше толкова точен и така добре изпълнен, че останалите герои на пиесата останаха забравени. След многократни бисове Харгрейвс излезе пред завесата и се поклони, а младежкото му лице сияеше от съзнанието, че е постигнал голям успех.
Най-сетне госпожица Лидия се обърна и погледна майора. Тънките му ноздри трептяха като хриле на риба. Беше поставил двете си треперещи ръце върху ръчките на креслото.
— Да си вървим, Лидия — каза той със задавен глас. — Това е чудовищно… кощунство.