— Хайде, легнете си, добри ми татко Горио — каза му Йожен, — ще им пиша. И ако не дойдат, сам ще отида да ги доведа, веднага щом се върне Бианшон.
— Ако не дойдат ли? — зарида старецът. — Тогава ще умра, ще умра в пристъп на ярост, да, на ярост! Ярост ме обзема. В тоя миг аз виждам целия си живот. Аз съм измамен! Те не ме обичат, никога не са ме обичали, това е ясно! Щом не са дошли, няма и да дойдат. Колкото повече се бавят, толкова по-трудно ще се решат да ми доставят тази радост. Познавам ги. Те никога не са чувствали скърбите ми, болките ми, нуждите ми, няма да почувстват и смъртта ми; не са вникнали дори в тайната на любовта ми. Да, виждам това, навикът ми да откривам сърцето си пред тях отне цената на всичко, което правех за тях. Ако бяха пожелали да извадят очите ми, щях да им кажа: „Извадете ги!“ Много съм глупав. Те мислят, че всички бащи са като техния баща. Човек трябва винаги да държи на себе си. Децата им ще отмъстят за мене. Но те ще имат полза, ако дойдат. Предизвестете ги, че и тях ги чака такава смърт. С това престъпление те извършват всички престъпления, които съществуват… Но вървете най-после, кажете им, че ако не дойдат, ще извършат отцеубийство. Те и така са извършили много такива отцеубийства. Извикайте им като мене: „Хей, Нази, хей, Делфина! Елате да видите баща си, който е бил толкова добър към вас, а сега страда!“ Но никоя не иде! Като куче ли трябва да умра? Ето наградата ми — да умра изоставен. Те са престъпници, злодеи; гнуся се от тях, проклинам ги; ще стана през нощта от носилото си, за да ги прокълна пак, защото в края на краищата, приятели, нямам ли право? Те се държат много зле с мене, нали? Но какво говоря: нали ми казахте, че Делфина е тук? Тя е по-добра… Вие сте мой син, Йожен, обичайте я, бъдете баща за нея. Другата е много нещастна. Ами състоянието им? Ах! Боже мой, умирам, ужасно боли! Отрежете ми главата, оставете ми само сърцето.