— Кристоф, намерете Бианшон — извика Йожен, уплашен от жалбите и виковете на стареца — и ми докарайте един кабриолет. Ще отида да намеря дъщерите ви, татко Горио, и ще ви ги доведа.
— Насила, насила ги доведете! Повикайте гвардия, армия, всичко, всичко! — извика той и хвърли върху Йожен последния си поглед, в който блесна разум. — Кажете на правителството, на прокурора да ми ги доведат тука, искам ги!
— Но вие ги проклехте!
— Кой каза това? — запита старецът зачуден. — Вие знаете много добре, че ги обичам, че ги обожавам! Ако ги видя, ще оздравея… Идете, добри ми съседе, иска ми се да ви благодаря, но нямам какво да ви дам освен благословията на един умиращ. Ах, искаше ми се да видя поне Делфина, да й кажа да ви се отплати заради мене. Ако другата не може, доведете ми поне нея. Кажете й, че няма да я обичате вече, ако не дойде. Тя толкова много ви обича, че ще дойде. Жаден съм! Тялото ми гори! Сложете ми нещо на главата. Ръцете на дъщерите ми биха ме спасили, чувствам това… Боже мой! Кой ще им върне състоянието; ако си отида? Ще замина за Одеса заради тях, да правя там нишесте.
Изпийте това — каза Йожен, като подигна умиращия и го прихвана с лявата си ръка, а в дясната държеше чаша билков чай.
Вие навярно обичате баща си и майка си! — каза старецът, като стискаше с отслабналите си ръце ръката на Йожен. — Разбирате ли, че ще умра, без да видя дъщерите си? Да си вечно жаден и никога да не пиеш — така съм живял от десет години… Двамата ми зетьове убиха дъщерите ми. Да, аз останах без дъщери, откакто те се омъжиха. Бащи, кажете на парламентите да издадат закон за брака!. С други думи, не омъжвайте дъщерите си, ако ги обичате. Зетят е престъпник, който похабява всичко у една дъщеря, осквернява всичко. Да няма вече бракове! Те са, които ни отнемат дъщерите, и ние ги нямаме вече, когато умираме. Създайте закон за смъртта на бащите. Това е ужасно! Отмъщение! Зетьовете ми не ги оставят да дойдат… Убийте ги… Смърт на Ресто! Смърт на елзасеца! Те са моите убийци… Смърт или дъщерите ми… А! Свърши се, умирам без тях… Нази! Фифина, елате! Баща ви умира…
— Успокойте се, добри ми татко Горио, успокойте се, не се вълнувайте, не мислете!
— Да не ги видя, та това е смъртта!
— Ще ги видите!
— Наистина ли? — извика изумен старецът. — О, да ги видя, ще чуя гласовете им. Ще умра щастлив! О, да, не искам вече да живея, не държа повече на живота, защото мъките ми нарастват. Но да ги видя, да попипам роклите им, само роклите им, та това е толкова малко; но да почувствам нещо от тях!… Дайте ми да пипна косите им… коси…
Той отпусна глава на възглавницата, сякаш някой го удари с желязо. Ръцете му се раздвижиха по завивката, сякаш за да пипнат косите на дъщерите му.
— Благославям ги — каза той с усилие, — благославям ги…
И падна изведнъж в безсъзнание. В същия миг влезе Бианшон.
— Срещнах Кристоф — каза той, — ще ти доведе кола.
После погледна болния, повдигна с мъка клепачите му и двамата студенти видяха мътното и безжизнено око.
— Не вярвам да дойде вече на себе си! — каза Бианшон.
Той опипа пулса му и сложи ръката си на сърцето на стареца.
— Машината още работи, но в неговото състояние това е същинско нещастие, по-добре е да си умре.
— Да, наистина! — каза Растиняк.
— Какво ти е? Бледен си като смъртник.
— Преди малко, приятелю, чух неговите викове и жалби. Има Бог! О, да, има Бог, който е създал за нас по-добър свят, иначе нашата земя е безсмислица. Ако не беше толкова трагично, бих проливал сълзи, но сърцето и гърдите ми са така страшно свити.