— Освен него и госпожа Кутюр, които не придирват, другите са готови да ни измъкнат с лявата ръка това, което ни дават с дясната за Нова година — каза Силвия.
— Всъщност какво ли ни дават? — каза Кристоф. — Някаква изтъркана монета от сто су. Ето от две години вече дядо Горио сам си лъска обущата. Този циция Поаре пак не купува боя, предпочита да я изпие, отколкото да намаже скъсаните си обуща. А хилавото студентче ми дава четиридесет су. Четиридесет су не ми плащат четките, а на това отгоре продава старите си дрехи. Що за свърталище!
— Ами — възрази Силвия, като пиеше кафето на малки глътки, — нашите места все пак са най-добрите в квартала: не живеем лошо. Но вие споменахте за чичо Вотрен, Кристоф, казали ли са ви нещо за него?
— Да. Преди няколко дни срещнах на улицата един господин, който ми каза: „Нали у вас живее един пълен господин с боядисани бакенбарди?“ А аз му отговорих: „Не, господине, той не ги боядисва. Веселяк като него няма време за това.“ После казах на господин Вотрен, който ми отговори: „Добре си направил, момчето ми! Отговаряй винаги така. Няма нищо по-неприятно от това — да издаваме нашите недъзи. Може да се осуети някой брак.“
— И мене на пазара ме подпитваха дали съм го виждала да си облича ризата. Смешна работа… Ето — каза тя, като сама се прекъсна, — ето на „Вал дьо Грас“ бие десет без четвърт, а никой не мърда.
— Ами! Всички са излезли. Госпожа Кутюр и младото момиче още в осем часа отидоха да се комкат в „Сент Етиен“. Дядо Горио излезе с някакъв пакет. Студентът ще се върне след лекциите си в десет часа. Видях ги всички, когато излизат, когато миех стълбите. Дядо Горио ме бутна с това, което носеше, а то беше твърдо като желязо. Какво ли прави този дядка? Другите го въртят като пумпал, но той все пак е добър човек и струва повече от тях. Не дава много, но дамите, при които ме праща понякога, дават знаменити бакшиши и са облечени много добре.
— Нали тези, които той нарича свои дъщери? Те са цяла дузина.
— Ходил съм само при две, същите, които идваха тук.
— Ето и госпожата се разшава: ще почне да вдига врява, трябва да отида при нея. Наглеждайте млякото, Кристоф, да не го излочи котката.
Силвия се качи при господарката си.
— Какво значи това, Силвия, часът е десет без четвърт, а вие ме оставяте да спя като някое пеленаче! Никога не се е случвало такова нещо.
— Мъглата е виновна — гъста е, с нож да я режеш.
— Ами закуската?
— Каква закуска! Пансионерите ви са като побеснели, всички се измъкнаха още щом съвна.
— Говори правилно, Силвия — каза госпожа Воке, — не се казва съвна, а съмна.
— Ах, госпожо, ще говоря, както ми заповядате. Така че можете да закусите и в десет часа. Мишоно и Поаро не са мръднали. Само те са вкъщи и спят като пънове, каквито са си.
— Но, Силвия, ти ги слагаш двамата заедно, сякаш…
— Какво сякаш? — изсмя се глупаво Силвия. — Те двамата са си двойка.
— Странно, Силвия, как се е прибрал нощес господин Вотрен, след като Кристоф е затворил с резетата?
— Тъкмо обратното, госпожо. Кристоф чул господин Вотрен и слязъл да му отвори вратата, а на вас се е сторило…
— Подай ми камизолата и виж бързо закуската. Останалото овнешко сготви с картофи и сложи печени круши, от тези, които струват два лиарда едната.
Малко след това госпожа Воке слезе тъкмо когато котката събори с лапата си чинийката, която покриваше млякото, и почна бърже да го лочи.
— Мистигрис! — извика тя.
Котката избяга, после се върна и почна да се умилква в краката й.
— Да, да, умилквай се, стар разбойнико! — й каза тя. — Силвия! Силвия!
— Какво обичате, госпожо?
— Вижте колко излочи котаракът.
— Виновно е това говедо Кристоф, казах му да го покрие. Къде ли се е дянал? Не се безпокойте, госпожо. То ще бъде за кафето на дядо Горио. Ще налея вътре малко вода и той няма да забележи. Дядо Горио не забелязва дори какво яде.
— А къде е отишъл този китаец? — каза госпожа Воке, като поставяше чинията.
— Кой знае къде го е отвял вятърът.
— Много спах — каза госпожа Воке.
— Но затова пък сте свежа като роза, госпожо…
В този миг издрънка звънецът и в салона влезе Вотрен, като пееше с басовия си глас:
— О-хо! Добро утро, мамо Воке — каза той, като видя вдовицата и я прегърна любовно.
— Ах, недейте, недейте…
— Кажете „нахал“ — продължи той. — Хайде, кажете. Ще кажете ли? Ето ще ви помогна да наредим масата. Ах, нали съм много мил?
— Днес видях нещо странно… случайно…