— Направете ми удоволствието да почакате — каза той на Вотрен, който стана, за да излезе, след като беше допил последните глътки от кафето си.
— Защо? — запита четиридесетгодишният мъж, като си сложи широкополата шапка и взе железния си бастун — той често го въртеше безгрижно, като човек, който не се страхува да го нападнат и четирима крадци.
— За да се разплатим — отвърна Растиняк, отвори бърже едната торбичка и преброи на госпожа Воке сто и четиридесет франка. — Добри сметки, добри приятели — каза той на вдовицата. — Плащам ви до Свети Силвестър. Разменете ми тия сто су.
— Добри сметки, добри приятели! — повтори Поаре, като погледна Вотрен.
— Ето ви двадесет су! — каза Растиняк на сфинкса с перуката.
— Би казал човек, че се страхувате да ми дължите нещо — извика Вотрен, като впи изпитателен поглед в душата на младежа и се усмихна с онази подигравателна диогеновска усмивка, която неведнъж бе карала Растиняк да кипи от яд.
— Да, страхувам се — отговори студентът, като държеше двете торбички в ръка и бе станал, за да се качи в стаята си.
Вотрен излизаше през вратата за салона, а студентът се готвеше да излезе през вратата, която водеше към стълбите.
— Знаете ли, господин маркиз дьо Растинякорама, че това, което ми казахте, никак не е учтиво — забеляза Вотрен, като удари с железния си бастун вратата на салона и се приближи до студента, който го изгледа хладно.
Растиняк затвори вратата на столовата и поведе със себе си Вотрен към стълбите, към площадката, която разделяше столовата от кухнята, дето имаше една стъклена врата, през която се отиваше в градината, а над нея продълговато прозорче с желязна решетка. Тук студентът каза пред Силвия, която излизаше от кухнята:
— Господин Вотрен, аз не съм маркиз и не се казвам Растинякорама.
— Ще се бият! — каза равнодушно госпожица Мишоно.
— Ще се бият! — повтори Поаре.
— Нищо подобно! — каза госпожа Воке, като милваше купчината пари.
— Ето, отиват под липите — извика госпожица Викторина, която стана, за да погледне в градината. — Все пак бедният младеж има право!
— Да се качим в стаята си, мила моя — каза госпожа дьо Кутюр, — това не е наша работа.
Когато Викторина и госпожа Кутюр станаха, срещнаха на вратата дебелата Силвия, която им препречи пътя.
— Какво ли има да става? — каза тя. — Господин Вотрен каза на господин Йожен: „Да се обясним!“ После го хвана под ръка и сега се разхождат из градината.
В това време се появи Вотрен.
— Мамо Воке — усмихна се той, — ще опитам револверите си под липите, не се бойте от нищо.
— Ах, господине — каза Викторина, като оплете ръце, — защо искате да убиете господин Йожен?
Вотрен отстъпи две крачки и изгледа Викторина.
— Още една история — извика той шеговито, от което бедната девойка цяла се изчерви. — Много е мил този младеж, нали? — подзе той. — Вие ми навяхте една мисъл. Ще ви направя щастливи и двамата, хубаво дете.
Госпожа Кутюр хвана възпитаницата си под ръка и я отведе, като й шепнеше на ухото: „Ах, Викторина, не мога да ви позная тази сутрин.“
— Не искам да се стреля в моята къща — заяви госпожа Воке. — Ще изплашите всички съседи и веднага ще дойде полиция.
— Успокойте се, мамо Воке — отговори Вотрен. — Хе-хе, не се бойте, ще отидем на стрелбището.
Той настигна Растиняк и го улови приятелски под ръка.
— Ако ви докажа, че от тридесет и пет крачки улучвам с куршума си пет пъти подред асо пика — каза му той, — няма ли да ви разколебая? Вие ми изглеждате малко сприхав и ще накарате да ви убият като някой глупак.