— Вчера Италианците представяха „Севилският бръснар“ от Росини — каза той. — Никога не бях чувал толкова прелестна музика! Боже мой, какво щастие да имаш ложа у Италианците!
Дядо Горио улови веднага тези думи, както кучето улавя всяко движение на своя господар.
— Вие, мъжете, сте като риба във водата — забеляза госпожа Воке, — правите всичко, каквото ви харесва.
— Как се върнахте? — запита Вотрен.
— Пеш! — отговори Йожен.
— Аз пък — продължи изкусителят — не обичам непълните удоволствия; бих искал да отивам със своя кола, в своя ложа и да се върна пак с кола. Или всичко, или нищо! Ето моя девиз.
— Хубав е! — каза госпожа Воке.
— Вие може би ще отидете у госпожа дьо Нюсенжен — пошепна Йожен на дядо Горио. — Тя сигурно ще ви приеме с отворена прегръдка; ще пожелае да чуе от вас хиляди подробности за мене. Научих се, че била готова на всичко, за да бъде допусната в дома на моята братовчедка, госпожа ви-контеса дьо Босеан. Не забравяйте да й кажете, че я обичам твърде много и непрестанно мисля как да й доставя това удоволствие.
Растиняк бързо отиде в Юридическия факултет с намерение да остане колкото е възможно по-кратко време в тая омразна сграда. Почти през целия ден той се скита и главата му бе изгаряна от онази треска, която са изпитвали всички младежи, вълнували от извънредно смели надежди. Разсъжденията на Вотрен го бяха накарали да размисля върху обществения живот, когато срещна в Люксембургската градина приятеля си Бианшон.
— Защо изглеждаш така замислен? — запита го студентът по медицина, като го улови под ръка, за да се поразходят пред двореца.
— Лоши мисли ме измъчват.
— Какви? И мислите се лекуват.
— Как?
— Като им се поддадеш.
— Шегуваш се, без да знаеш как стои работата. Чел ли си Русо?
— Да.
— Спомняш ли си мястото, дето той пита читателя си какво ще направи, ако забогатее, като убие само чрез усилие на волята си някой стар мандарин в Китай, без да мръдне от Париж?
— Да.
— Е?
— Ха! Аз убивам вече тридесет и третия мандарин.
— Не се шегувай! Слушай, ако ти се докаже, че това нещо е възможно, стига само да кимнеш с глава, ще го направиш ли?
— Много ли е стар този мандарин? Впрочем млад или стар, парализиран или здрав, откровено казано… Дявол да го вземе, няма да направя това!
— Ти си добър момък, Бианшон. Но ако обичаше някоя жена толкова, че да си готов да дадеш и душата си за нея, а й трябват пари, много пари за тоалети, за кола, най-сетне за всякакви прищевки?
— Но ти ми вземаш ума, а искаш да разсъждавам.
— Е добре, Бианшон, аз съм луд, излекувай ме! Имам две сестри, хубави и непорочни като ангели, искам те да бъдат щастливи. Отде ще взема двеста хиляди франка за зестрата им до пет години? Както виждаш, в този живот има обстоятелства, при които трябва да се играе голяма игра, а не да си похабяваш щастието в дребни печалби.
Но ти поставяш един въпрос, който възниква пред всеки, който встъпва в живота, а искаш да разсечеш с меч гордиевия възел. За да постъпиш така, драги мой, трябва да си Александър, иначе ще отидеш в каторга. Аз съм щастлив със скромния живот, който ще си наредя в провинцията, дето (чисто и просто) ще наследя най-глупаво баща си. Човешките чувства се задоволяват напълно и в най-малкия кръг, както и в грамадна окръжност. Наполеон не вечеряше два пъти и не можеше да има повече любовници от един студент по медицина, който живееше при Капуцините. Нашето щастие, драги, всякога ще се заключава между ходилото на краката ни и тила, а дали струва милион годишно или сто луидора, същественото усещане у нас ще бъде все едно. Гласувам за живота на китаеца.
— Благодаря, ти ме успокои, Бианшон. Ние ще си останем винаги приятели.
— Представи си — продължи студентът по медицина, — като излизах от лекцията на Кювие, в Ботаническата градина зърнах Мишоно и Поаре — те разговаряха на една пейка с един господин, който се въртеше миналата година по време на безредиците около Камарата на депутатите и ми направи впечатление, че е полицейски агент, преоблечен като обикновен гражданин, който живее от приходите си. Да наблюдаваме тази двойка; ще ти кажа защо. Сбогом, бързам за проверката в четири часа.