— Пале Роял! — каза тя на кочияша. — До „Театър Франсе“! По пътя тя изглеждаше развълнувана и не отговори на хилядите въпроси на Йожен, който не знаеше как да си обясни тази няма, твърда и упорита съпротива.
„За един миг ми се изплъзва“ — мислеше си той.
Когато колата спря, баронесата с един поглед сложи край на безумните приказки на студента, тъй като той се беше почти самозабравил.
— Много ли ме обичате? — каза тя.
— Да — отговори той, като скри безпокойството, което го обземаше.
— Няма ли да помислите нищо лошо за мене, каквото и да поискам от вас?
— Не.
— Готов ли сте да ми се покорявате?
— Сляпо.
— Ходили ли сте някога в игрален дом? — запита тя развълнувана.
— Никога!
— Ха! Олекна ми! Ще бъдете щастлив в играта! Вземете кесията ми — каза тя. — Вземете я! В нея има сто франка. Това е цялото състояние на тази толкова щастлива жена. Качете се в някой игрален дом, не зная къде се намират, но зная, че ги има в Пале Роял. Заложете стоте франка на една игра, която се нарича рулетка, и — или изгубете всичко, или ми донесете шест хиляди франка. Като се върнете, ще ви разкажа мъката си.
— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо от това, което трябва да направя, но ще ви послушам — каза той, зарадван от мисълта: „Тя ще се изложи с мене и не ще може да ми откаже нищо.“
Йожен взе хубавата й кесия и изтича на номер девет, след като един търговец на дрехи му показа най-близкия игрален дом. Той се качи горе, подаде шапката си, влезе вътре и запита къде е рулетката. За голямо учудване на другите играчи лакеят го заведе до една дълга маса. Йожен, заобиколен от всички посетители, без да се стеснява, запита къде трябва да постави залога си.
— Ако поставите един луидор върху един от тези тридесет и шест номера и номерът излезе, ще спечелите тридесет и шест луидора — каза му един почтен старец с побеляла коса.
Йожен хвърли стоте франка върху числото на годините си — двадесет и едно. Отвсякъде се разнесе вик от учудване, преди той да има време да се опомни. Без да знае как — беше спечелил.
— Приберете парите си — му каза старият господин, — не се печели два пъти по този начин.
Йожен взе гребачката, която му подаде старецът, прибра към себе си три хиляди и шестстотин франка и без да разбира нищо от играта, ги постави на червено. Зрителите го загледаха със завист, като видяха, че продължава да играе. Колелото се завъртя, той спечели отново и крупието му хвърли още три хиляди и шестстотин франка.
— Вие имате вече седем хиляди и двеста франка — му пошепна на ухото старият господин. — Ако ми вярвате, ще си вървите; червеният цвят мина вече осем пъти; а ако сте милосърден, ще се отплатите за добрия съвет, като облекчите тежкото положение на един бивш префект на Наполеон, който се намира в крайна нужда.
Замаян, Растиняк остави побелелия старец да си вземе десет луидора и слезе със седемте хиляди и двеста франка, пак без да разбира нещо от играта, вцепенен от щастието си.
— Е, къде ще ме водите сега? — попита той госпожа дьо Нюсенжен, като й показа седемте хиляди франка, когато вратичката на колата се затвори след него.
Делфина го прегърна безумно и силно и го целуна живо, но без страст.
— Вие ме спасихте!
По страните й потекоха обилни радостни сълзи.
— Ще ви кажа всичко, приятелю. Вие ще бъдете мой приятел, нали? Виждате, че съм богата, охолна, нищо не ми липсва или изглежда, че не ми липсва! Е добре, господин дьо Нюсенжен не ме оставя да разполагам нито с едно су: той плаща всички домашни разходи, колата ми, ложите ми; за облеклото ми отпуща жалка сума; нарочно ме оставя в тайна нужда. Аз съм много горда, за да го моля. Ще бъда най-жалкото същество, ако спечеля парите му с цената, на която иска да ми ги продаде! Как се оставих да ми задигне седемстотин хиляди франка! От гордост, от негодуване! Ние сме толкова млади и неопитни, когато започваме съпружеския си живот! Думите, с които трябваше да искам пари от съпруга си, изгаряха устните ми; не посмях никога; харчех спестените си пари и онези, които ми даваше клетият ми баща; после задлъжнях. За мене бракът е най-ужасното разочарование, не мога да ви говоря за това: стига ви само да знаете, че бих се хвърлила през прозореца, ако трябваше да живея с Нюсенжен не както живеем сега — всеки в отделни стаи. Когато трябваше да му съобщя за своите дългове на млада жена за накити и разни други прищевки (моят злочест баща ни бе научил нищо да не си отказваме), се чувствах като мъченица, най-сетне се осмелих да му кажа. Нали имах свое собствено богатство? Нюсенжен се разсърди, каза ми, че ще го разоря и други ужас ни думи! Идеше ми да се проваля в дън земя. Понеже бе присвоил моята зестра, той изплати дълговете ми, но отпусна занапред за личните ми разходи една определена сума, с която се примирих, за да бъда спокойна. После пожелах да полаская самолюбието на един човек, когото вие познавате — каза тя. — Макар че ме излъга, трябва да бъда справедлива и да призная благородството на характера му. Но в края на краищата той ме напусна най-недостойно! Един мъж не бива никога да напуска една жена, на която в дни на лишения е хвърлил купчина злато! Трябва да я обича винаги! Вие, който имате благородна душа на двадесет и една година, вие, който сте млад и чист, ще ме запитате как може една жена да приеме пари от един мъж? Боже мой! Не е ли естествено да делим всичко с едно същество, на което дължим щастието си? Когато човек е дал всичко, може ли да се безпокои за частичка от това всичко? Парите струват нещо само когато чувството е изчезнало. Не се ли свързва човек за цял живот? Коя жена може да предвиди раздялата, когато мисли, че много я обичат? Вие ми се кълнете във вечна любов, как да имаме тогава различни интереси? Не знаете колко се измъчих днес, когато Нюсенжен отказа решително да ми даде шест хиляди франка, той, който ги дава всеки месец на любовницата си, една балерина от операта! Исках да се самоубия. Най-безумни мисли минаваха през главата ми. Имаше моменти, в които съм завиждала на положението на една прислужница, на моята камериерка. Да отида да намеря баща си? Лудост! Аз и Анастази го съсипахме! Клетият ми баща, той би се продал, ако струваше шест хиляди франка. Напразно щях да то хвърля в отчаяние. Вие ме спасихте от срама и смъртта — бях обезумяла от мъка. Ах, господине, трябваше да ви дам тези обяснения: държах се необмислено и безразсъдно с вас. Като се разделихме, когато ви изгубих от погледа си, исках да избягам пеш… Къде? Не зная. Такъв е животът на половината парижки жени: външен разкош и жестоки грижи в душата. Познавам бедни, много по-злочести от мене жени. А има други, които са принудени да карат доставчиците си да им представят лъжливи сметки. На някои пък се налага да крадат от мъжете си; едни вярват, че кашмирите от сто луидора се продават по петстотин франка, други, че един кашмир от петстотин франка струва сто луидора. Има бедни жени, които оставят децата си да гладуват и събират пара по пара, за да си направят една рокля. Аз не си служа с такива отвратителни лъжи. Ето последната ми тревога. Ако някои жени се продават на мъжете си, за да ги владеят, аз поне съм свободна! Мога да направя така, че Нюсенжен да ме обсипе със злато, но предпочитам да плача на гърдите на мъжа, когото мога да уважавам. Ах! Тази вечер господин Дьо Марсе няма да има правото да ме гледа като жена, на която е заплатил.