— Вие сте прекрасен човек — каза тя. — Ах, ето, господине, какво ще рече да бъдеш добре възпитан човек! Това е чисто по босеановски — добави тя, като се засмя.
„Тя е прелестна“ — си помисли Йожен, който все повече и повече се увличаше.
Той погледна стаята, от която лъхаше сластното изящество на богата куртизанка.
— Харесва ли ви? — каза тя, като позвъня на камериерката си.
— Тереза, занесете това вие самата на господин Марсе и му го предайте лично. Ако не го намерите, върнете писмото обратно.
Преди да излезе, Тереза хвърли лукав поглед върху Йожен. Вечерята беше сложена. Растиняк предложи ръката си на госпожа дьо Нюсенжен, която го заведе в една прекрасна столова, където той намери същия разкош при поднасянето, от който се бе възхищавал у братовчедка си.
— Когато играят Италианците — каза тя, — ще вечеряте с мене и ще ме придружавате до театъра.
— Ще свикна с този приятен живот, ако той продължи; но аз съм беден студент, на когото предстои да си уреди бъдещето.
— То ще се уреди — каза тя, като се усмихна. — Както виждате, всичко се нарежда: не очаквах, че ще бъда толкова щастлива.
На жените е присъщо да доказват невъзможното с възможното и да разрушават фактите с предчувствие. Когато госпожа дьо Нюсенжен и Растиняк влязоха в ложата си в театър „Буфон“, тя имаше толкова щастлив вид и изглеждаше така хубава, че всеки си позволи да изкаже ония дребни клевети, срещу които жените са беззащитни и които често карат хората да вярват в напълно измислени безпътства. Когато човек познава Париж, не вярва нищо от онова, което се говори в него, и не казва нищо от онова, което се върши.
Йожен улови ръката на баронесата и двамата почнаха да се разговарят с по-силни или по-слаби ръкостискания, като си споделяха чувствата, които им навяваше музиката. За тях тази вечер беше пълна с упоение. Излязоха заедно и госпожа дьо Нюсенжен пожела да изпрати Йожен до Новия мост, като през целия път му отказваше онази целувка, която така горещо му бе дала в Пале Роял. Йожен я упрекна за тази непоследователност.
— Тогава — отговори тя — то бе от благодарност за неочакваната ваша преданост, а сега ще бъде обещание.
— А вие, неблагодарна, не желаете да ми дадете никакво обещание.
Той се разсърди. Като направи едно от ония нетърпеливи движения, които пленяват влюбения, тя му подаде да й целуне ръката, която той улови така несръчно, че тя бе възхитена.
— До понеделник, на бала — каза тя.
Като се прибираше пеш при хубавата лунна светлина, Йожен се замисли сериозно. Той беше едновременно и щастлив, и недоволен: щастлив от приключението, вероятната развръзка на което му даваше една от най-хубавите и най-изискани жени на Париж, предмет на неговите желания; недоволен, защото виждаше, че плановете му за забогатяване са рухнали и тъкмо тогава той изпита същността на смътните мисли, на които се бе отдал по миналата вечер. Неуспехът винаги ни открива силата на нашите стремежи. Колкото повече Йожен се наслаждаваше на парижкия живот, толкова по-малко искаше да остане беден и неизвестен. Той мачкаше своята хилядофранкова банкнота в джоба си и измисляше какви ли не измамни доводи, за да си я присвои. Най-сетне стигна до улица „Ньов Сент Женевиев“ и като се качи на горната площадка на стълбата, видя светлина. Дядо Горио беше оставил вратата си отворена и свещта запалена, та студентът да не забрави да му разкаже за дъщеря му, както той се изразяваше. Йожен не скри нищо от него.
— Как? — възкликна дядо Горио, обзет от ревниво отчаяние. — Те ме мислят за разорен; а аз имам още хиляда и триста ливри рента! Боже мой! Горкото момиче, защо не е дошло при мене? Бих продал рентите си, щяхме да изтеглим нещо и от капитала и с остатъка можех да си уредя пожизнена рента. Драги съседе, защо не ми казахте нищо за затрудненията й? Как ви даде сърце да идете и да рискувате в играта нейни те жалки сто франка? Сърцето ми се къса. Ето какви са зетьовете! Ах, да ми паднат в ръцете, ще им извия врата. Боже мой! Да плаче, да плаче тя?!
— С глава на жилетката ми — каза Йожен.
— О, дайте ми жилетката си — каза дядо Горио. — По нея са капали сълзите на дъщеря ми, на моята скъпа Делфина, която никога не плачеше, когато беше малка! Ах! Ще ви купя друга, не я носете повече, оставете ми я! Оставете ми я! Според брачния си договор Делфина има право да разполага с богатството си. Ах, още утре ще отида да намеря адвоката Дервил, ще изискам състоянието й да бъде вложено в банката. Познавам законите, стар вълк съм, пак ще почна да хапя.
— Вземете, дядо, тези хиляда франка, които тя ми даде от нашата печалба. Запазете й ги в жилетката: