— Що за човек сте вие? — извика Йожен. — Създаден сте, за да ме мъчите!
— Съвсем не; аз съм добър човек, който иска да се окаля, за да не се окаляте вие до края на живота си. Ще се запитате: откъде накъде такава преданост? Добре, ще ви прошепна един ден съвсем тихо на ухото. Отначало ви уплаших, като ви показах механизма на обществения строй и неговия двигател, но първият ви страх ще мине като страха на новобранеца на бойното поле и вие ще свикнете да гледате на хората като на войници, решени да загинат в служба на ония, които сами се провъзгласяват за крале. Времената са се изменили твърде много. Някога казваха на някой храбрец: „Ето ви сто екю, убийте ми този и този господин“; а след изпращането на оня свят на един човек за едно „да“ или „не“ спокойно сядаха да вечерят. Днес аз ви предлагам едно прекрасно състояние срещу едно кимване с главата, което не ви излага в нищо, а вие се колебаете. Хилав век?
Йожен подписа полицата и взе в замяна банкнотите.
— Добре, нека си поговорим сега разумно — продължи Вотрен. — След няколко месеца аз ще замина за Америка да садя тютюн: оттам в знак на приятелство ще ви изпращам пури. Ако забогатея, ще вя помогна. Ако нямам деца, което е много вероятно (защото не ми се ще да се пресаждам тук чрез издънки), ще ви завещая богатството си. Не е ли това приятелство? Аз ви обичам. Имам слабостта да се жертвам за другите. Правил съм вече това. Виждате ли, момчето ми, аз живея в по-висша сфера от другите хора. На постъпките гледам като на средства и виждам само целта. Какво е за мене човекът? Това! — каза той, като цъкна с нокътя на палеца си по един зъб. — Човек е или всичко, или нищо. Той е по-малко от нищо, когато го наричат Поаре; човек може да го убие като дървеница, той е плосък и ще мирише. Но когато прилича на вас, човек е Бог; той не е вече машина, покрита с кожа, но театър, в който се движат най-хубавите чувства, а аз живея само с чувствата. Чувството не е ли целият свят в една мисъл? Погледнете дядо Горио: двете му дъщери са за него цялата вселена, те са нишката, която го води в битието. Е добре, аз съм изучил добре живота и за мене има само едно истинско чувство, приятелството на един мъж към друг мъж. Пиер и Джафиер — ето моята страст. Аз зная наизуст „Спасената Венеция“. Виждали ли сте много хора, които са достатъчно изпечени, та когато някой другар им каже: „Да отидем да погребем един труп!“, отиват, без да продумат нито дума, без да му досаждат с нравоученията си. Аз съм от тях. Не на всеки бих говорил по този начин. Но вие сте необикновен човек, на вас може да се каже всичко, вие умеете всичко да разбирате. Вие няма да цапате дълго време в блатото, в което живеят тия нищожества около вас. Прочее аз свърших. Вие ще се ожените. Да извадим шпагите си и напред! Моята е желязна и никога няма да се прегъне. Хе-хе!
Вотрен излезе, без да чака отрицателния отговор на студента, за да го остави да се съвземе. Изглежда, че нему бе позната тайната на тия малки противодействия, на тези борби, с които хората се кичат само пред себе си и които им служат да оправдаят своите осъдителни постъпки.
„Нека прави, каквото си ще — аз положително няма да се оженя за госпожица Тайфер!“ — си каза Йожен.
След като устоя на пристъпа на вътрешната треска, предизвикана от мисълта, че е сключил договор с този човек, от когото се ужасяваше, но който, от друга страна, се издигаше в очите му чрез безсрамните си възгледи и чрез дързостта, с която бичуваше обществото, Растиняк се облече, прати за кола и отиде у госпожа дьо Ресто. От няколко дни тя бе станала много по-внимателна към този младеж, който с всяка своя стъпка напредваше във висшето общество и чието влияние, изглежда, щеше да стане един ден опасно. Той изплати дълга си на господин дьо Траи и на господин д’Ажуда, игра известно време вист и спечели това, което бе изгубил. Суеверен както повечето хора, които сами си пробиват път в живота и които са, кой повече, кой по-малко, фаталисти, той искаше да види в щастието си божествена награда за своята упоритост да върви в правия път. Още на следния ден той побърза да запита Вотрен дали е у него полицата му. След като Вотрен му отговори, че е у него, той му върна трите хиляди франка и лицето му светна от напълно естествено удоволствие.
— Всичко е наред — му каза Вотрен.
— Но аз не съм ваш съучастник — каза Йожен.