— Да, но за това ви трябва една хубава жена! — каза живо госпожица Мишоно.
— Мами-и-смъртта няма да остави да се доближи до него жена — каза агентът. — Ще ви кажа една тайна — той не обича жените.
— Тогава не виждам каква полза бихте имали от мене за една такава проверка, ако предположим, че се съглася да я направя за две хиляди франка?
— Нищо по-лесно от това — отвърна непознатият. — Ще ви дам едно стъкълце с течност, приготвена, за да предизвика прилив на кръвта — това е съвсем безопасно, а прилича на удар. Тази течност може да се сипе или във виното, или в кафето. Веднага ще пренесете човека на едно легло и ще го съблечете уж за да видите дали не умира. А ако останете сама, ще го плеснете по плещите — пляс! — и ще видите как ще се явят буквите от печата.
— Но това е съвсем дребна работа! — каза Поаре.
— Е, съгласна ли сте? — попита Гондюро старата мома.
— Но, драги господине — попита госпожица Мишоно, — ако буквите не се явят, ще ми дадете ли две хиляди франка?
— Не.
— А какво възнаграждение ще ми дадете?
— Петстотин франка.
— Да направя такова нещо за толкова малко пари! Съвестта пак ще ме измъчва, а ще трябва да успокоя съвестта си, господине.
— Уверявам ви, господине — обади се Поаре, — че госпожицата има много чувствителна съвест: освен това тя е много мила и разбрана.
— Тогава — продължи госпожица Мишоно — дайте ми три хиляди франка, ако излезе, че е Мами-и-смъртта, и нищо, ако е обикновен гражданин.
— Добре — съгласи се Гондюро, — но при условие, че ще свършите тази работа още утре.
— Не толкова бързо, драги господине, трябва да се посъветвам с изповедника си.
— Хитра лисица — каза си агентът, като стана. — Тогава да оставим за утре. Ако се наложи да поговорим спешно, елате на уличка „Сент Ан“ в дъното на черквата „Сент Шапел“. Под свода има само една врата. Попитайте за господин Гондюро.
Бианшон, който се връщаше от лекцията на Кювие, чу доста странното име „Мами-и-смъртта“ и думата „Добре!“ на прочутия началник от тайната полиция.
— Защо не се съгласите? — Това са триста франка пожизнена рента — каза Поаре на госпожица Мишоно.
— Защо ли? — каза тя. — Ами нали трябва да размисля? Ако господин Вотрен е този Мами-и-смъртта, може би ще бъде по-износно да се разбера с него. Но да му искам пари, значи да го предупредя и той ще избяга, без да плати. А това ще рече да ме завлече.
— Но и да го предупредите — каза Поаре, — нали този господин ни каза, че е под наблюдение? Та вие, ще изгубите всичко.
„Освен това никак не обичам този човек! — помисли си госпожица Мишоно. — Винаги ми говори неприятни неща.“
— Но вие ще направите едно добро — продължи Поаре. — Както каза този господин, който ми изглежда много добър и е много чисто облечен, да се освободи обществото от един престъпник, колкото и добродетелен да е той, е подчинение на законите. Който е пил, пак ще пие. Ами ако му текне да избие всички ни? Дявол да го вземе, тогава ние ще бъдем виновни за тези убийства — да не смятаме, че ще бъдем първите жертви!
Госпожица Мишоно бе толкова замислена, че не чу думите, които капеха една след друга от устата на Поаре като водните капки от канелката на недобре затворена чешма. Когато този старец започнеше да ниже думите си и госпожица Мишоно не го спираше, той говореше непрестанно като навита пружина. Започваше да говори по един въпрос, после отваряше скоби и минаваше на други, съвсем противоположни теми, без каквото и да е заключение. Като наближаваха пансиона „Воке“, той се заплете в редица преходни отклонения и цитати, които го накараха да разкаже показанията си по делото на Рагуло и госпожа Морен, на което се яви като свидетел на защитата. Като влязоха в пансиона, спътницата му видя, че Йожен дьо Растиняк и госпожица Тайфер, увлечени в задушевен и занимателен разговор, не обърнаха никакво внимание на двамата стари пансионери, когато минаха през столовата.
— Така трябваше да свърши тази работа — каза госпожица Мишоно на Поаре. — От осем дни насам се гледат, сякаш ще се изядат с очи.
— Да — отговори той. — Затова я осъдиха.
— Коя?
— Госпожа Морен.
— Аз ви говоря за госпожица Викторина — каза госпожица Мишоно, като влезе, без да обърне внимание, в стаята на Поаре, — а вие ми приказвате за госпожа Морен. Каква е тази жена?
— В какво е виновна госпожица Викторина? — запита Поаре.
— Виновна е, че обича Йожен дьо Растиняк и се увлича, без да знае тая невинна нещастница какво ще я сполети.