Йожен мълчеше и се разхождаше със скръстени ръце от единия до другия край на своята бедна разхвърляна стая. Дядо Горио използва един момент, когато студентът бе с гръб към него, и сложи на камината червена кожена кутия, на която бе отпечатан със златни букви гербът на Растиняк.
— Мило дете — каза клетият старец, — аз цял потънах в тази работа. Но, видите ли, мислех и за себе си: аз имам полза да се пренесете в друго жилище. Ако ви помоля за нещо, ще ми откажете ли?
— Какво искате?
— Над вашето жилище на петия етаж има една стая, за която се минава през вашия вход — ще мога да живея там, нали? Аз остарявам, а съм много далеч от дъщерите си. Няма да ви преча. Само ще живея там. Ще ми говорите за нея всяка вечер. Кажете, няма ли да ви досаждам? Когато се прибирате, аз ще бъда вече в леглото си, ще ви чакам и ще си казвам: „Той е видял моята малка Делфина. Завел я е на бала. Тя е щастлива с него.“ Ако се разболея, ще бъде като балсам на сърцето ми да чувам, че се връщате, че вървите, че се движите. Тогава във вас ще има много нещо от дъщеря ми. Ще трябва да направя само една крачка, за да отида до „Шан-з-Елизе“, където те всеки ден минават, и ще ги виждам винаги, защото сега понякога закъснявам. А после тя може би ще дойде у вас! Ще я чувам, ще я виждам в сутрешната й роба да тропа, да пристъпва мило като котенце. От един месец тя е станала пак, каквато беше, млада, весела, стройна девойка. Душата й е почти излекувана, а това щастие дължим на вас. О, аз ще направя невъзможното за вас! Тя ми казваше преди малко, като се връщахме: „Татенце, много съм щастлива!“ Като ми казват тържествено татко, тръпки ме побиват, но като ми казват татенце, струва ми се, че са още малки, будят всичките ми спомени, чувствам се повече техен баща. Струва ми се, че още не принадлежат на никого!
Старецът избърса очите си, той плачеше.
— Отдавна не бях чувал тази дума, отдавна не бях вървял под ръка с нея. О, да! Точно десет години, откак не съм ходил с никоя от дъщерите си. Колко е приятно да се докосвам до роклята й, да вървя в крак с нея, да чувствам топлината й. С една дума, тази сутрин развеждах Делфина навсякъде. Влизах из магазините с нея. След това я върнах у дома й. О, вземете ме при себе си! Понякога ще имате нужда от някоя услуга, аз ще бъда при вас. О, да можеше този дебел тъпак елзасецът да умре, да можеше подаграта му да се изкачи в стомаха, колко щастлива щеше да е горката ми дъщеря? Вие щяхте да ми станете зет, щяхте да бъдете открито неин съпруг. Тя е толкова нещастна, че не е вкусила никое от удоволствията на този свят, че аз й прощавам всичко. Бог трябва да бъде на страната на бащите, които много обичат. Тя ви обича много — добави той, като поклати глава след кратко мълчание. — По пътя ми говори за вас: „Нали, татко, той е добър, има добро сърце? Говори ли за мене?“ Да, от улица „Артоа“ до пасажа на Панорамите ми наговори за вас куп неща. С една дума, тя изля в сърцето ми цялото си сърце. През цялата тая щастлива сутрин аз вече не бях стар, станах лек като перце. Казах й, че ми дадохте банкнотата от хиляда франка! О, миличката, тя се разплака от умиление. Ами какво е това на камината ви? — каза най-после дядо Горио — той умираше от нетърпение, като гледаше, че Растиняк стои неподвижен.
Съвсем замаян, Йожен гледаше като вцепенен съседа си. Дуелът, за който Вотрен му бе съобщил, че ще стане на следния ден, така рязко противоречеше на сбъдването на най-скъпите му надежди, че той изживяваше цял кошмар. Той се обърна към камината и видя там четвъртитата кутийка, отвори я и намери вътре лист хартия, в който беше увит един часовник марка „Бреге“. На листа бяха написани следните думи:
„Искам да мислите за мен всеки час, защото…
Последната дума явно намекваше за някаква сцена, станала помежду им. Йожен се трогна. Гербът му бе изработен с емайл върху златния часовник. Тази скъпоценна вещ, за която копнееше толкова отдавна, верижката, ключът, часовникът, украсата отговаряха напълно на неговия вкус. Дядо Горио сияеше от радост. Навярно бе дал дума на дъщеря си да й опише най-подробно изненадата, която щеше да причини подаръкът й на Йожен, защото и той споделяше възторзите на двамата млади и не изглеждаше по-малко щастлив от тях. Той обичаше вече Растиняк и заради него самия, и за дъщеря си.
— Тази вечер ще отидете у нея. Тя ще ви чака. Дебелият тъпак елзасецът ще вечеря у танцьорката си. Ха-ха! Той съвсем се объркал, когато адвокатът ми му заговорил за работата. Нали твърди, че боготвори дъщеря ми? Само да посегне върху нея, ще го убия! Само мисълта, че моята Делфина… (той въздъхна) е в състояние да ме накара да извърша престъпление; но това няма да бъде човекоубийство, защото той е свиня с телешка глава. Ще ме вземете при себе си, нали?