Тогава останете да го наглеждате — каза Вотрен. — Това е ваше задължение на покорна съпруга! — пошепна той на ухото й. — Този момък ви обожава и аз ви предсказвам, че вие ще станете негова скъпа женичка. И така — каза той високо, — всички ги уважаваха, те си живееха щастливо и имаха много деца. Така свършват всички любовни романи. Хайде, мамо — каза той, като се обърна към госпожа Воке и я прегърна, — турете си шапката, хубавата рокля на цветчета и прекрасния шал. Аз лично ще отида за кола.
И той излезе, като пееше:
— Боже мой, кажете, госпожо Кутюр, нали с този човек мога да живея щастливо дори и по покривите. Ето дядо Горио — каза тя, като посочи производителя на фиде, — той вече хърка. На този стар скъперник никога не би му минало и през ум да ме заведе някъде. Но, Боже мой, той ще падне на земята! Съвсем не прилича на човек на неговите години така да си загуби ума! Или — ще кажете, че никой не може да загуби нещо, което няма… Силвия, заведете го в стаята му!
Силвия улови стареца под ръка, помъкна го след себе си и го тръшна облечен върху леглото, напреко като вързоп.
— Горкият младеж — казваше госпожа Кутюр, като оправяше косата да Йожен, която падаше върху очите му, — прилича на девойка — той не знае какво е да прекали човек.
— Ах! Мога да ви уверя, че от тридесет и една година, откакто държа пансиона — каза госпожа Воке, — през ръцете ми са минали, както се казва, много младежи, но никога не съм виждала такъв благороден и мил момък като господин Йожен. Колко е хубав, като спи! Сложете, госпожо Кутюр, главата му на рамото си. Я! Той падна на рамото на госпожица Викторина: Бог да бди над децата. Още малко и щеше да разцепи главата си от топката на стола. Те двамата биха представлявали чудесна двойка.
— Мълчете, съседке — каза госпожа Кутюр, — вие говорите такива едни работи…
— Ами — каза госпожа Воке, — той не чува! Хайде, Силвия, ела да ме облечеш. Ще си сложа големия корсет.
— Нима ще си сложите големия корсет, след като вечеряхте, госпожо? — попита Силвия. — Не, потърсете някой друг да ви стегне, не искам да стана ваша убийца. Ще извършите глупост, която може да ви струва живота.
— Все ми е едно, трябва да се уважава господин Вотрен.
— Значи, вие много обичате наследниците си?
— Хайде, Силвия, без приказки — каза вдовицата, като излезе от стаята.
— На нейните години! — каза готвачката, като посочи господарката си на Викторина.
Госпожа Кутюр и възпитаницата й, на чието рамо спеше Йожен, останаха сами в столовата. Хърканията на Кристоф се чуваха в притихналата къща и подчертаваха спокойния и тих сън на Йожен, който спеше кротко като дете. Щастлива, че може да прояви онова милосърдие, в което се изливат всички чувства на жената и което й даваше възможност, без да върши грях, да усеща сърцето на момъка да тупти до нейното, по лицето на Викторина бе изписано майчински покровителствено чувство, с което тя се гордееше. Между безбройните мисли, които вълнуваха сърцето й, прозираше бурен, сластен порив, възбуден от топлото и чисто дихание на младежа.
— Бедно момче! — каза госпожа Кутюр, като й стисна ръката.
Старата жена се възхищаваше от това непорочно и измъчено лице, което сияеше от щастие. Викторина приличаше на една от онези наивни средновековни картини, в която художникът е пренебрегнал всички подробности, а е запазил обаянието на една спокойна и горда четка за жълтеникавото лице, но в която небето сякаш се отразява със златистите си багри.
— Но той не пи и две чаши, мамо — каза Викторина, като оправяше с пръсти косата на Йожен.
— Ако беше пияница, щеше да носи виното както всички. Напиването му прави чест.
На улицата изтрополя кола.
— Мамо — каза Викторина, — това е господин Вотрен. Подръжте господин Йожен. Не искам този човек да ме види така; той има изрази, които калят душата, и погледи, които смущават жената, сякаш я събличат.
— Не — каза госпожа Кутюр, — ти се лъжеш! Господин Вотрен е добър човек и прилича донякъде на покойния господин Кутюр — той е груб, но мил, добродушен мърморко.
В този миг влезе съвсем тихо Вотрен и видя картината, която представляваха тези две деца, сякаш милвани от светлината на лампата.
— Ето една от сцените, които навярно биха вдъхновили добрия Бернарден дьо Сен Пиер, автора на „Павел и Виржиния“, да напише прекрасни страници. Хубаво нещо е младостта, госпожа Кутюр. Бедно дете — каза той, като гледаше Йожен, — спи, хубавото иде понякога, когато човек спи. Госпожо — обърна се той към вдовицата, — аз много обичам този момък, той много ме вълнува, защото зная, че душата му е хубава като лицето му. Погледнете, не прилича ли на херувим, облегнат на рамото на ангел? Той заслужава да бъде обичан! Ако бях жена, щях да умра (не, не съм толкова глупав!), щях да живея за него! Като им се любувам — пошепна той, навеждайки се към ухото на вдовицата, — не мога да не си мисля, че Бог ги е създал един за друг. Пътищата на провидението са неведоми, то изпитва сърцата, плътта — извика той високо. — Като ви гледам един до друг, мои деца, съединени със своята невинност, с всички човешки благородни чувства, струва ми се, че и в бъдеще нищо не може да ви раздели. Бог е справедлив. Но мене ми се струва — каза той на девойката, — че видях у вас черти на благоденствие. Подайте си ръката, госпожице Викторина, разбирам от хиромантия, често съм гледал на мои близки. Хайде, не се плашете! О, какво виждам! Кълна се в честта си, скоро ще станете една от най-богатите наследници в Париж. Вие ще направите безкрайно щастлив този, който ви обича. Вашият баща ви вика при себе си. Вие ще се омъжите за млад, хубав благородник, който ви обожава.