— Лъжете се — отговори той, — Колен е най-опасната сорбона, който е съществувал някога за крадците. И толкова! Крадците добре знаят това; той е тяхното знаме, тяхната опора, с една дума, техният Бонапарт: всички го обичат. Този нехранимайко никога няма да си остави пъна на „Плас дьо Грев“.
Тъй като госпожица Мишоно не можа да разбере, Гондюро й обясни двете последни думи, с които си беше послужил. Сорбона и пън са два силни израза от езика на крадците, които първи са почувствали необходимостта да погледнат на човешката глава от две страни. Сорбона е главата на жив човек, неговият съветник, неговата мисъл. Пън е презрителна дума, която показва колко малко струва отрязаната глава.
— Колен ни разиграва — продължи той. — Като срещаме такива хора, твърди като английска стомана, ние имаме възможността да ги убием, ако при залавянето си те решат да окажат и най-малка съпротива. Ние разчитаме, че Колен ще се съпротивява и ще го убием още утре сутринта. Така ще се избегне делото, разноските по охраната, храната, пък и обществото се освобождава от тях. Съдебните дела, призовките на свидетелите, тяхната денгуба, изпълнението на смъртната присъда, всичко, което по законен начин трябва да ни избави от тези нехранимайковци, струва над хиляда екю, които вие ще получите. Ще се спести и време. Като мушнем с щик в търбуха Мами-и-смъртта, ние ще попречим да се извършат стотина престъпления и ще осуетим пропадането на петдесетина души негодници, които ще се държат много благоразумно около изправителната полиция. Това се казва добра полиция. Според истинските човеколюбци такъв начин на действие означава предотвратяване на престъпленията.
— И да служиш на отечеството! — добави Поаре.
— Така е — каза началникът, — тази вечер говорите разумно. Да, разбира се, ние служим на отечеството. Въпреки това светът е много несправедлив към нас. Ние правим на обществото много големи услуги, които то не подозира. Най-после един разумен човек трябва да се издигне над предразсъдъците, а християнинът трябва да понесе нещастията, които влече зад себе си доброто, когато то не се съгласува с общоприетите разбирания. Както виждате, Париж си е Париж! Тази дума обяснява живота ми. Имам чест да ви поздравя, госпожице. Утре ще бъда с моите хора в Кралската градина. Изпратете Кристоф на улица „Бюфон“, у господин Гондюро, в същата къща, в която ви приех. Моите почитания, господине, ако някога нещо ви се открадне, отнесете се до мене, за да ви го намеря. Готов съм да ви услужа.
— А при това има глупци — каза Поаре на госпожица Мишоно, — които губят и ума и дума, щом чуят полиция. Този господин е толкова любезен, а това, което иска, е така просто.
Следният ден бе един от най-необикновените дни в историята на пансиона „Воке“. Дотогава най-яркото събитие в това тихо общежитие бе временното появяване на мнимата контеса дьо л’Амберменил. Обаче всичко щеше да избледнее пред събитията през този велик ден, за който госпожа Воке щеше да споменава постоянно в разговорите си. Най-напред дядо Горио и Йожен дьо Растиняк спаха до единадесет часа. Госпожа Воке, която се върна към полунощ от театър „Гете“, лежа в леглото си до десет и половина. Продължителният сън на Кристоф, който беше допил виното, което му подари Вотрен, стана причина да закъснее работата в пансиона. Поаре и госпожица Мишоно не съжаляваха, че закуската е закъсняла. А Викторина и госпожа Кутюр си спаха до късно утро. Вотрен бе излязъл преди осем часа и се завърна тъкмо когато слагаха закуската. И тъй, никой не се оплака, когато Силвия и Кристоф започнаха да тропат към единадесет и четвърт по всички врати и да съобщават, че закуската е готова. Когато Силвия и прислужникът излязоха от столовата, госпожица Мишоно, която слезе първа, изля капките в сребърната чаша на Вотрен, в която се топлеше във вряла вода каймакът за кафето му заедно с каймака на другите. Тъкмо на този ред в пансиона разчиташе старата мома, за да може да изпълни решението си. Седемте пансионери се събраха постепенно. Тъкмо когато Йожен се протягаше и слизаше по стълбите последен от всички, един раздавач му подаде писмо от госпожа дьо Нюсенжен. Писмото гласеше: