— А-ха — каза Бианшон, като оставяше Растиняк сам, — ти потвърждаваш съмненията ми, ще отида да ги проверя.
Дългата разходка на студента бе някак тържествена. Той изследва донякъде изцяло съвестта си. Той обмисля, изучава се, колеба се, но поне честността му излезе от това жестоко и ужасно изпитание като калено желязо, което устоява на всички опити. Той си спомни признанията, които дядо Горио му беше направил вечерта, спомни си жилището, което Делфина му бе избрала на улица „Артоа“; извади отново писмото й, прочете го и го целуна.
— Такава любов е за мене спасителната котва — каза си той. — Сърцето на този старец много е изстрадало. Той не казва нищо за страданията си, но може ли някой да не ги открие? Е, добре, аз ще се грижа за него като за баща и ще му доставя много удоволствия. Ако ме обича, тя ще идва често при мене и ще прекарва деня при него. Тази високомерна контеса дьо Ресто е една долна жена, тя би направила баща си вратар. Милата Делфина! Тя е по-добра към стареца, тя заслужава да бъде обичана! Ах! Тази вечер, значи ще бъда щастлив!
Той извади часовника си и го погледна възхитен. „Върви ми! Щом двама се обичат за цял живот, могат да си помагат, мога и аз да приема този подарък. Впрочем аз положително ще забогатея и ще мога да й върна всичко стократно. В тази връзка няма престъпление, нито пък нещо, което да възмути и най-строгата добродетел. Колко почетни хора сключват такива съюзи! Ние не мамим никого и ако нещо ни унижава, то е лъжата. Да лъжеш, значи да се откажеш от себе си. Тя отдавна се е разделила с мъжа си. Пък и аз самият ще кажа на този елзасец да ми отстъпи жената, която той не може да направи щастлива.“
Борбата на Растиняк трая дълго. Макар че победиха добродетелите на младостта, все пак, когато почна да се мръква, към четири и половина часа, подтикван от някакво непреодолимо любопитство, той тръгна към пансиона „Воке“, като се кълнеше в душата си, че ще го напусне завинаги. Искаше да узнае дали Вотрен е умрял. След като му дойде на ум да предпише лекарство за повръщане, Бианшон поръча да занесат повърнатото от Вотрен в болницата, за да направи химически анализ. Подозренията му се усилиха, като видя с каква настойчивост госпожица Мишоно искаше то да бъде изхвърлено. Пък и Вотрен дойде много бързо на себе си, така че Бианшон не подозираше, че е имало някакъв заговор против веселия шегобиец в пансиона. Прочее, когато Растиняк се върна, Вотрен стоеше вече здрав до печката в столовата. Привлечени по-рано от друг път от вестта за дуела на сина на Тайфер, пансионерите, от любопитство да научат подробно как е станало събитието и какво влияние ще окаже то върху съдбата на Викторина, се бяха събрали без дядо Горио и обсъждаха случая. Йожен влезе и очите му се срещнаха с очите на невъзмутимия Вотрен, чийто поглед проникна толкова дълбоко в сърцето му и раздвижи така силно някои струни, че тръпки го побиха.
— Е, мило момче — каза му избягалият каторжник, — чипоносата ще се лъже още дълго време с мене. Според тия дами съм издържал победоносно удар, който можел да убие и вол.
— Можете спокойно да кажете бик! — възкликна вдовицата Воке.
— Неприятно ли ви е, че ме виждате жив и здрав? — пошепна Вотрен на ухото на Растиняк, чиито мисли сякаш отгатваше. — Аз съм дяволски силен човек!
— Наистина госпожица Мишоно говореше завчера за някакъв господин, когото наричали Мами-и-смъртта — обади се Бианшон. — Това име щеше да ви подхожда много.
Тази дума порази като гръм Вотрен: той побледня, олюля се и магнетическият му поглед падна като слънчев лъч върху госпожица Мишоно — този изблик на воля й подкоси краката. Старата мома се отпусна на един стол. Поаре застана бърже между нея и Вотрен, тъй като видя, че тя се намираше в опасност — така диво и застрашително стана лицето на каторжника, когато той смъкна добродушната си маска, под която се криеше истинската му природа. Всичките пансионери, без да разберат още нищо от тази драма, се смаяха. В същия миг се чуха стъпки на много хора, тракане на няколко пушки, които войниците удариха по каменната настилка на улицата. И докато Колен търсеше несъзнателно някакъв изход, като гледаше прозорците и стените, няколко души се появиха на вратата на салона. Пръв вървеше началникът на тайната полиция, а другите трима бяха полицаи.
— В името на закона и на краля! — каза един от полицаите, но гласът му бе заглушен от шепота на учудване.
Веднага в столовата настъпи тишина, пансионерите се отдръпнаха, за да отворят път на трима от полицаите — ръцете им бяха в страничния джоб и държеха пълен пистолет. Двамата стражари, които вървяха след агентите, застанаха на вратата на столовата, а други двама се показаха на вратата, която водеше към стълбите. Стъпки и дрънкане на пушките на няколко войници отекнаха по настилката покрай фасадата. Така че Мами-и-смъртта, върху когото бяха приковани несъзнателно всички погледи, не можеше да храни никаква надежда за бягство. Началникът тръгна направо към него и така силно го удари по главата, че перуката изхвръкна и главата на Колен се показа във всичката си грозота. Главата и лицето м у, окръжени с късо остриганата с кирпичен цвят коса, която им придаваше страшна сила и хитрост, отговаряха напълно на гърдите му и блеснаха ярко, сякаш бяха огрени от някакъв адски огън. Всички разбраха целия Вотрен — миналото му, настоящето му, бъдещето му, неумолимите му учения, преклонението му пред произвола, могъществото, което му придаваха безсрамните му мисли, делата му и силата на едно тяло, приспособено към всичко. Лицето му се обля в кръв, очите му блеснаха като на дива котка. Той подскочи на място с такава свирепа сила и изръмжа толкова високо, че всички пансионери извикаха ужасени. Полицаите видяха лъвския му скок и като използваха суматохата, измъкнаха пистолетите си. Като видя блясъка на дулата, Колен разбра опасността и прояви изведнъж най-голямо самообладание. Ужасна и същевременно величествена картина! Лицето му се промени, сякаш в котел, пълен със силна пара, която може да дигне планини, капна капка студена вода и в миг го охлади. Водната капка, която изстуди яростта му, бе неговата бърза като светкавица мисъл. Той започна да се усмихва и погледна перуката си.