Той помълча, като изгледа пансионерите.
— Ами вие толкова ли сте глупави? Никога ли не сте виждали каторжник? Един каторжник като Колен, който се намира пред вас, не е толкова подъл като другите и роптае срещу дълбоките нарушения на обществения договор — както казва Жан-Жак, на когото съм ученик и се гордея с това. С други думи, аз съм сам против правителството с всичките му съдилища, полицаи, бюджети; и ги разигравам, както си искам.
— Дявол да го вземе — каза художникът, — чудесен е за рисуване!
— Я ми кажи, благородни господин палячо, управителю на Вдовицата (име, пълно със зловеща поезия, с което каторжниците наричат гилотината) — прибави той, като се обърна към началника на тайната полиция, — бъди добро момче и ми кажи. Копринения конец ли ме предаде? Не искам той да плаща вместо друг, няма да е справедливо.
В това време агентите, които бяха разтворили всички шкафове и бяха описали всичко в стаята му, се върнаха и пошепнаха нещо на ухото на началника.
Протоколът бе съставен.
— Господа — каза Колен, като се обърна към пансионерите, — ще ме отведат. Докато живях тук, всички бяхте много любезни с мене, благодаря ви. Прощавайте. Ще ми позволи те да ви изпратя смокини от Прованс.
Той пристъпи няколко крачки и се обърна да погледне Растиняк.
— Сбогом, Йожен — каза му той нежно и тъжно — гласът му никак не отговаряше на грубия му говор. — Ако изпаднеш в затруднение, оставил съм ти предан приятел.
Макар и с белезници, той застана мирно и като някакъв учител по фехтовка извика: „Едно, две!“ и даде бързо десния крак напред.
— В случай на нещастие отнеси се до него. Всичко ще бъде на твое разположение — и човекът, и парите.
Този необикновен човек вложи в последните си думи такава шеговитост, че само той и Растиняк ги разбраха. Когато стражарите, войниците и полицейските агенти си заминаха, Силвия, която търкаше с оцет слепите очи на господарката си, изгледа смаяните пансионери:
— Да ви кажа ли, въпреки всичко той беше човек!
Тези думи накараха всеки да се опомни от наплива на разнообразните чувства, които възбуди тази сцена. В този миг пансионерите се спогледаха и изведнъж всички видяха госпожица Мишоно слаба, суха и вкочанена като мумия, сгушена до печката с приковани в пода очи, сякаш се страхуваше, че сянката от парцала над очите й не е достатъчна, за да скрие израза на погледа й. Това лице, което отдавна им беше неприятно, изведнъж се разкри. Всички нададоха глух ропот, който издаваше всеобщото им отвращение. Госпожица Мишото го чу, но не се мръдна от мястото си. Пръв Бианшон се наведе към съседа си:
— Напускам пансиона, ако тази гадина продължава да се храни с вас — каза той полугласно.
Веднага всички, без Поаре, одобриха предложението на студента по медицина, който, подкрепен от общото сцепление, се приближи до стария пансионер и му каза: