— Вие имате по-особени отношения с госпожица Мишоно — кажете й, дайте й да разбере, че трябва да си върви още сега.
— Още сега ли? — повтори зачуден Поаре.
После отиде при старата мома и пошепна на ухото й няколко думи.
— Но аз съм си предплатила и живея тук с парите си както всички — каза тя, като хвърли змийски поглед върху пансионерите.
— Няма значение! Ние ще съберем помежду си пари и ще ви ги върнем — каза Растиняк.
— Господинът подкрепя Колен — каза тя, като хвърли върху студента злъчен и изпитателен поглед, — не е трудно да се досети човек защо.
При тези думи Йожен скочи, сякаш за да се хвърли върху старата мома и да я удуши. Погледът й, цялото коварство на който той веднага разбра, хвърли зловеща светлина в душата му.
— Оставете я! — извикаха пансионерите.
Растиняк скръсти ръце и не каза нищо.
— Да завършим с госпожица Юда — каза художникът, като се обърна към госпожа Воке. — Госпожо, ако не изпъдите госпожица Мишоно, ние всички ще напуснем бараката ви и навсякъде ще разказваме, че в нея живеят само шпиони и каторжници. Ако я изпъдите, ще премълчим това произшествие, което може да се случи в края на краищата и в най-доброто общество, докато не започнат да удрят върху челата на каторжниците печат и да им забраняват да се преобличат като почтени парижки граждани и да мамят глупаво хората, както правят всички.
Като чу тези думи, госпожа Воке сякаш по чудо веднага оздравя, оправи се, скръсти ръце и отвори ясните си очи без каква и да е следа от сълзи.
— Значи, драги господине, вие искате да опропастите къщата ми. Ето, господин Вотрен… О, боже мой — каза тя, като се прекъсна сама, — не мога да отвикна да го наричам с име то му на почтен човек! Ето — продължи тя, — една стая се опразни, а вие искате да имам две празни стаи, и то по време, когато всички са се настанили…
— Господа, да вземем шапките си и да идем да вечеряме на площада на Сорбоната у Фликото — предложи Бианшон.
Госпожа Воке с един поглед прецени положението и се приближи до госпожица Мишоно:
— Хайде, мила хубавице, не искате да погубите пансиона ми, нали? Сама виждате до каква крайност ме докарват тези господа; качете се в стаята си за тази вечер.
— Не, не, не може — извикаха пансионерите, — искаме да си върви веднага!
— Но клетата госпожица не е вечеряла! — каза жалостиво господин Поаре.
— Да вечеря където ще! — извикаха няколко гласа.
— Вън шпионката!
— Вън шпионите!
— Господа — извика Поаре, който изведнъж придоби такова мъжество; каквото любовта вдъхва дори на овните, — имайте уважение поне към пола й!
— Шпионите нямат пол! — каза художникът.
— Чудесен полорама!
— Вънорама!
— Господа, това е неприлично. Хората трябва да се пъдят учтиво. Платили сме си, ще останем — каза Поаре, като нахлупи каскета си и седна на един стол до госпожица Мишоно, която госпожа Воке продължаваше да убеждава.
— Колко е лош! — каза весело художникът. — Лошо момче!
— Добре, щом вие не си отивате, ще си отидем ние — заяви Бианшон.
И всички пансионери тръгнаха към салона.
— Госпожице — извика госпожа Воке, — какво искате повече? Аз съм разорена. Вие не можете да останете повече тук, работата ще стигне до насилие.
Госпожица Мишоно се изправи.
— Ще си отиде! — Няма да си отиде! — Ще си отиде! — Няма да си отиде!
Тези думи, казани една след друга, и враждебните забележки, които започнаха да се подхвърлят, принудиха госпожица Мишоно да си тръгне след някои уговорки, прошепнати на госпожа Воке.
— Ще отида у госпожа Бюно — каза тя заканително.
— Идете, където искате, госпожице — отвърна госпожа Воке, жестоко оскърбена от избора й, защото мразеше този пансион, понеже й съперничеше. — Идете у Бюно, тя ще ви пои с кисело вино и ще ви храни с разни помии.
Пансионерите се наредиха в две редици при пълно мълчание. Поаре погледна толкова нежно госпожица Мишоно и беше така простодушно нерешителен — дали да я последва, или да остане, — че пансионерите, щастливи от заминаването на госпожица Мишоно, се огледаха и започнаха да се смеят.
— Хи! Хи! Хи! Поаре! — извика му художникът. — Хайде, хоп-ла, хоп-ла!
Чиновникът от музея запя комично началото на един известен романс:
— Вървете де, виждам, че умирате от желание да тръгне те след нея, trahit sua qnemque voluptas — каза Бианшон.
— Всеки следва своята любима — свободен превод от Вергилий — каза репетиторът.
Госпожица Мишоно изгледа Поаре и посегна да улови ръката му; той не можа да устои на тази покана и подаде ръката си на старицата. Всички заръкопляскаха и гласно се изсмяха.