— Браво, Поаре! Този стар Поаре! Аполон Поаре! Марс Поаре! Мъжага Поаре!
В това време влезе един слуга и подаде писмо на госпожа Воке. Тя се строполи върху стола си, като го прочете.
— Остава ми да изгоря къщата си, гръм да я удари! Синът на Тайфер умрял в три часа. Заслужено съм наказана, че пожелах добро на тези жени във вреда на нещастния момък! Госпожа Кутюр и Викторина си искат вещите и ще живеят у бащата на Викторина. Господин Тайфер позволява на дъщеря си да задържи вдовицата Кутюр като своя компаньонка. Четири стаи празни, петима пансионери по-малко!…
Тя седна и едва не заплака.
— Нещастието се вмъкна в къщата ми! — възкликна тя.
Изведнъж на улицата се чу тропот на кола, която спря пред къщата.
— Пак някоя поразия! — каза Силвия.
Изведнъж се появи Горио със светнало и зачервено от щастие лице; той сякаш се беше преродил.
— Горио с кола! — смаяха се пансионерите. — Краят на света наближава!
Старецът отиде право при Йожен, който стоеше замислен настрана, и го улови за ръка.
— Елате! — каза му той радостно.
— Не знаете ли какво стана тук? — му каза Йожен. — Вотрен бил каторжник и току-що го арестуваха, а синът на Тайфер умрял.
— Какво ни влиза това в работата? — отговори дядо Горио. — Ще вечерям с дъщеря ми у вас, чувате ли? Тя ви чака! Елате!
Той задърпа така здраво Растиняк за ръката, че насила го накара да върви и сякаш го отвлече, като че му беше любовница.
— Да вечеряме! — извика художникът.
Всеки взе стола си и седна на масата.
— Прощавайте, господа — каза дебелата Силвия, — но днес всичко върви наопаки; овнешкото ми с фасул загоря. Е, толкова по-зле! Ще го ядете загоряло!
Госпожа Воке не намери смелост да продума нито думица, като гледаше около масата само десет души вместо осемнадесет, но всеки направи опит да я утеши и развесели. Отначало приходящите пансионери говореха за Вотрен и за събитията на деня, но скоро се увлякоха в лъкатушния ход на разговорите си и почнаха да разказват за дуели, за каторга, за правосъдие, за някои несъвършени закони, за затвори. После съвсем забравиха Жан Колен, Викторина и брат й. Макар и да бяха само десет души, те викаха за двадесет и изглеждаха повече от друг път. Това беше единствената разлика между тази вечеря и вчерашната. Обикновеното безгрижие на този егоистичен свят, който на следния ден щеше да изяде друга жертва във всекидневните парижки събития, взе преднина, пък и самата госпожа Воке се успокои с надеждата, която звучеше в устата на дебелата Силвия.
Целият този ден, чак до вечерта, беше фантасмагория за Йожен, който, въпреки твърдия си характер и здравия си разум, не можеше да подреди мислите си, когато се намери в колата до дядо Горио, чийто думи издаваха необикновена радост и след толкова вълнения звучаха в ушите му като разговори, които слушаше насън.
— Всичко се нареди още сутринта. И тримата ще вечеряме заедно! Разбирате ли? Цели четири години откакто не съм вечерял с моята Делфина, с моята малка Делфина. Цялата вечер тя ще бъде с мене. У вас сме още от сутринта. Работих като хамалин, по риза. Помагах да пренесат мебелите. Ах, ах, вие не знаете колко е мила на трапезата, ще ме подканя: „Вземете, татко, хапнете от това, вкусно е!“ А аз не мога да ям тогава. О, колко отдавна не съм бил с нея така, на спокойствие, както ще бъдем сега.
— Значи, днес светът се е обърнал наопаки — каза му Йожен.
— Наопаки ли? — възрази дядо Горио. — Никога светът не е бил така на мястото си. По улиците виждам весели лица, хора, които се ръкуват и прегръщат, щастливи хора — сякаш всички отиват да вечерят у дъщеря си, да си похапнат от вкусните гозби, които тя днес поръча пред мен на съдържателя на „Кафе дез Англе“. При нея и пелинът би ми се видял сладък като мед.
— Струва ми се, че възкръсвам за нов живот! — каза Йожен.
— Хей, коларю, карай! — извика дядо Горио, като отвори предното стъкло. — Карай по-бърже! Ще ти дам пет франка да се почерпиш, ако ни закараш за десет минути, дето съм ти поръчал.
Като чу това обещание, коларят мина през Париж със светкавична бързина.
— Този колар не помръдва! — казваше дядо Горио.
— Но къде ме водите? — запита го Растиняк.
— У вас! — каза дядо Горио.
Колата спря на улица „Артоа“. Старецът слезе пръв и хвърли на коларя десет франка с щедростта на вдовец, който в пристъпа на своето удоволствие не жали нищо.
— Хайде да се качим — каза той на Растиняк, като го преведе през един двор и спряха пред вратата на един апартамент на третия етаж в задната част на нова хубава къща.
Дядо Горио нямаше нужда да звъни. Тереза, камериерката на госпожа дьо Нюсенжен, им отвори вратата.