— А, не мога и там да ви откарам! — възкликна Ърни. — Да ви повозя е едно, ама и други хора чак дотам…
Тийтайм въздъхна.
— Досега се разбирахме толкова добре. Ърни, чуй ме — или ще ни прекараш през прохода, или, макар да го казвам с голямо съжаление, ще те убия.
— Ама ако ви отведа там…
— Какво лошо може да те сполети? Най-много да си загубиш работата. А иначе ще умреш. Всъщност се оказва, че ти правя услуга. Хайде, кажи „да“.
Мозъкът на коларя съвсем се оплете. Момъкът наглед беше глезено конте, пък и говореше приятно, само дето думите не се връзваха с гласа…
— Освен това не е твоя вината, ако си бил принуден с нож, опрян в гърба.
— Е, да, щом съм бил принуден…
Конят спря и зачака с търпението на животно, на което маршрутът му е по-ясен, отколкото на коларя. Ърни порови в широкия джоб на кожуха и извади нещо като кутийка за енфие. Отвори я и вътре засия някакъв прашец.
— С това какво правиш? — любознателно се осведоми Тийтайм.
— Ами вземаш една щипка и я подхвърляш във въздуха. Чува се едно „зън“ и пролуката се отваря.
— Виж ти… Значи никакво специално обучение или тайни думи?
— Ъ-ъ… не. Подхвърляш прашеца към стената, после — „зън“.
— Сериозно? Може ли да опитам?
Отне кутията от безволно отпуснатата ръка на коларя и пусна щипка прашец пред муцуната на коня. Във въздуха светна тясна арка, от която се разхвърчаха искри, чу се мелодичен звук.
— Леле! — разтресе се каруцата. — Дейви, глей колко е хубаво…
— Ъхъ.
— К’ви искрички…
— А после караш напред, така ли? — пожела да уточни Тийтайм.
— Ами да, само че бързо. Остава отворено за-малко.
Младежът прибра кутийката.
— Много ти благодаря, Ърни. Извънредно съм ти признателен.
Другата му ръка се стрелна напред. Блесна метал. Коларят примига и се килна от каруцата.
Отзад настъпи тишина, наситена с потрес… и с оттенък на искрено страхопочитание.
— Ама че скучно човече беше, нали? — озърна се за миг Тийтайм и хвана поводите.
Заваля сняг и върху неподвижното тяло на Ърни, и през няколко качулати сиви роби, увиснали във въздуха.
„Трябва да си признаем — отбеляза първият, — че той буди възхищение.“
„Наистина — съгласи се вторият. — Ние никога не бихме се насочили към целта по този път.“
„Особено находчив е за човек“ — добави третият.
„А най-прекрасното е — каза първият или вторият, защото робите не се отличаваха абсолютно по нищо, — че ще контролираме още толкова много неща.“
„Мисленето им е изумително — вметна друг. — Алогична логика.“
„Децата… Кой би се сетил? Но днес — децата, утре — целия свят.“
„Дайте ми дете, преди да е навършило седем години, и ще бъде мое завинаги…“
Настъпи ужасна пауза.
Съществата, наричащи себе си Ревизорите, не вярваха в нищо, освен може би в безсмъртието. И знаеха, че единственият начин да го постигнат е да не живеят изобщо. А най-силно не вярваха в индивидуалността. Да бъдеш личност означава да си твар с начало и с край. Те се опираха на извода, че в безкрайната Вселена всеки живот е невъобразимо кратък, затова умираха мигновено. Разбира се, в логиката им имаше уязвим елемент, но докато го открият, вече беше твърде късно.
Преди всичко отбягваха изказвания, действия или преживявания, които биха могли да ги откроят от останалите.
„Изречението беше в първо лице“ — заяви един.
„А! Да… Но нали разбирате, ние само цитирахме — побърза да се поправи другият. — Някакъв религиозен деец го бе казал, и то за възпитанието на децата. Затова е логично той да говори в първо лице. Аз обаче никога не бих се изразил… Проклятие!“
Робата изчезна в бледо облаче дим.
„Нека това ни бъде за урок“ — изрече един от оцелелите, а в същия миг започна съществуването си друга неразличима сива роба.
„Да — потвърди новодошлият. — Както изглежда…“
Спря се насред изречението. Доближаваше ги тъмен силует.
„Той е!“
Те избледняха припряно и се изгубиха в околния фон.
Тъмната фигура спря до поваления колар и се наведе.
— ДА ТИ ПОМОГНА ЛИ ДА СТАНЕШ?
Ърни го погледна с благодарност.
— Ъхъ, няма да е зле. — Стъпи на краката си и залитна леко. — Ей, господине, ама пръстите ти са ледени!
— СЪЖАЛЯВАМ.
— Оня защо го направи? Нали си кротувах? Можеше да ме затрие!
Смърт се озърташе и душеше сърдито въздуха.
— И сега как ще се разправям с шефа, а? — горещеше се Ърни.
— ИЗВИНЯВАЙ. НЕВЪЗПИТАНО Е, НО СЕ РАЗСЕЯХ ЗА МИГ.
— Ами как ще обяснявам, че някакви типове са отпратили с каруцата? Ще ме изритат, големи главоболия ще си имам…
— А, РАЗБИРАМ. ПОНЕ В ТОВА ОТНОШЕНИЕ, ЪРНЕСТ, ИМАМ ДОБРА НОВИНА ЗА ТЕБ. УВИ, ИМАМ И ЛОШИ НОВИНИ.