— Защо правиш това?! — изпищя тя диво.
— СЪЖАЛЯВАМ, НО НЕ МОГА ДА СПОДЕЛЯ С ТЕБ. ЗАБРАВИ, ЧЕ СИ МЕ СРЕЩАЛА. А И НЕ Е ТВОЯ РАБОТА.
— Как да не е моя работа? Нима бих…
— НИЕ СИ ТРЪГВАМЕ.
— Спокойни сънища — мило пожела Албърт.
Часовникът отброи два къси удара за изминали тридесет минути. Още беше шест и половина. А двамата вече не бяха в стаята.
Шейната летеше в небето.
— Нали знаете, че тя ще се заинати да разрови всичко до последната подробност? — промърмори Албърт.
— НИМА? ОЛЕЛЕ.
— Особено след като й натрихте носа, че не е нейна работа.
— УБЕДЕН ЛИ СИ?
— Ъхъ — изсумтя старецът.
— АУ, КАКВА ГРЕШКА ОТ МОЯ СТРАНА. ОЩЕ МНОГО ИМАМ ДА УЧА ЗА НРАВА НА ХОРАТА, НАЛИ?
— Ох… Това не знам…
— ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ БИ БИЛО КРАЙНО НЕУМЕСТНО ДА НАМЕСВАМЕ И ЧОВЕК В ТАЗИ ИСТОРИЯ. ЗАТОВА, АКО НЕ СИ ЗАБРАВИЛ, АЗ Й ЗАБРАНИХ КАТЕГОРИЧНО ДА СЕ НАБЪРКВА.
— Да, бе…
— ПЪК И ТОВА НЕ Е СЪГЛАСНО ПРАВИЛАТА.
— Ама нали все се ядосвате, че онези сиви гнусници тъкмо това правят — нарушават правилата до последното.
— ВЯРНО Е, НО НЕ МОГА ДА РАЗМАХАМ МАГИЧЕСКА ПРЪЧКА И ДА ВЪЗСТАНОВЯ РЕДА. ИМА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ПРОЦЕДУРИ. — Смърт се загледа някъде напред, после вдигна рамене. — ЗАСЕГА И БЕЗ ТОВА СМЕ ТВЪРДЕ ЗАЕТИ. ИМАМЕ ДА СБЪДВАМЕ НАДЕЖДИ И ДА ОПРАВДАВАМЕ ДОВЕРИЕ.
Сюзън стърчеше вцепенена до камината.
Не че Смърт й беше неприятен. Погледнат като личност, а не в ролята на неизбежния край, той будеше у нея симпатия, макар и малко особена.
Въпреки това…
Долови тихо прашене откъм саксията с празничното дръвче. Гарванът отстъпи неловко от парчетата на доскорошната стъклена топка.
— Моля за извинение — смънка птицата. — Инстинктивна видова реакция. Нали разбираш — кръгло, блестящо, как да не го клъвнеш?
— Онези шоколадови монети са за децата!
— ПИСУК?
Смърт на мишките все пак се дръпна по-настрани от лъскавите кръгчета.
— И защо го прави?
— ПИСУК.
— Значи и ти не знаеш?
— ПИСУК.
— Да не се е сплескал? Да не е сторил нещо на истинския Дядо Прас, без да иска?
— ПИСУК.
— А защо не ми казва?
— ПИСУК…
— Ох, много ми помогна, сърдечно благодаря!
Сюзън седна и протегна ръка. Смърт на мишките скочи върху дланта й. Усещаше ноктите му като иглички.
— Наистина ли нещо се е объркало в главата му?
— ПИСУК — вдигна рамене скелетчето.
— Но би могло да се случи, нали? Той е прастар и предполагам, че се е нагледал на ужасни случки.
— ПИСУК.
— Споделил е цялата мъка на този свят — преведе гарванът.
— Чух вече — промърмори тя.
И това беше вродена способност. Разбираше не това, което се опитваше да каже плъхчето, а направо смисъла.
— Значи нещо се е объркало, а той не иска да ми каже? — Ядоса се още повече. — Но е взел Албърт да му помага.
Мислеше си: „Хиляди… не, милиони години върши все едно и също. А работата не е от най-приятните. Далеч не винаги среща невъзмутими старци, посрещащи спокойно края си на преклонна възраст. Рано или късно всеки би рухнал.“
Някой трябваше да направи нещо. А Сюзън беше достатъчно проницателна, за да е разбрала вече, че тази фраза с нищо не помага. Хората, които я изричаха, никога не добавяха: „И този някой съм аз.“ Да, обаче някой трябваше да направи нещо, а в момента множеството, обхващащо съдържанието на „някой“, се състоеше единствено от нея.
Тя се съсредоточи. Тази дарба пък беше най-лесна за използване от всички. Затвори очи, изпъна напред ръцете си с дланите надолу, разпери пръсти и полека отпусна ръце.
Още преди да ги допре в тялото си, чу как часовникът престана да цъка. Последното „тик-так“ много приличаше на протяжно предсмъртно хриптене.
Времето спря, но за нея последователността на събитията се съхрани. Като малка се чудеше защо гостуването при дядо й може да трае цели седмици, а когато се върнат вкъщи, календарът си е пак на датата, когато бяха тръгнали.
Вече знаеше отговора на „защо“, само че отговорът на „как“ вероятно бе недостъпен за човешкия ум. Някога някъде и някак циферблатът на часовника просто нямаше никакво значение.
А между два логични момента се вместваха милиарди ирационални. Зад часовете имаше и място, където Дядо Прас фучеше на шейната си, феите на зъбчетата се катереха по стълби, опрени в прозорците на детските стаи, а Джек Скрежко рисуваше по стъклата. В безкрайните пролуки между тромавите секунди и Смърт минаваше като вещица между капките на пороя.
И хората можеха да жив… А, не да живеят. Ако ще да разтвориш чаша вино в цистерна с вода, ще имаш повече течност, но същото количество вино.