Върху бюрото завари хаос. Разтворени книги се трупаха една връз друга. Бяха от онези, които Сюзън тъй и не се научи да разгадава. Някои букви се рееха над страниците, други се скупчваха в сложни фигури, които те четяха, докато и ти четеш тях.
Странни уреди бяха пръснати навсякъде. Малко напомняха за навигационни инструменти, но за кой ли океан и под кое небе?
Имаше няколко пергамента. Веднага се познаваше, че ги е запълнила ръката на Смърт. Сюзън тъй и не бе срещнала досега човек, който да пише с шрифт „Таймс Роман“.
Май се бе опитвал да състави програма.
„Клач — не. Хоуондаленд — не. Ахатовата империя — не.
Приблизително 20 милиона деца, по около килограм играчки на дете.
Тоест 20 000 тона, значи 2000 тона на час.
Да не забравя следите от сажди по килима. И да се упражнявам в «Хо-хо-хо!».
Възглавницата!“
Тя грижливо остави листа на мястото му.
Задълбаваш в работата и рано или късно тя също задълбава в теб. Смърт бе отдавна запленен от хората, но изследването никога не е едностранно занимание. Някой би могъл да си прекара живота, като наблюдава личния живот на елементарните частици, а накрая изведнъж открива, че е в състояние или да знае кой е, или да осъзнава къде се намира, но не и двете неща едновременно. Смърт се бе заразил от… човещината. Не от съвсем истинската, а от приемливо нейно подобие, стига да не се вглеждаш прекалено придирчиво.
Дори къщата му приличаше донякъде на човешките. Смърт си обзаведе и спалня, макар никога да не мигваше. Е, щом подражаваше в какво ли не на хората, дали не бе опитал и каква е на вкус лудостта? В края на краищата и тя беше сред най-популярните увлечения на човечеството.
Или пък след толкова хилядолетия ненадейно е решил да се държи мило.
Сюзън влезе в Залата на животомерите. Като малка харесваше звука им. Съскането на пясъка в милионите стъклени часовници, тихият звън, с който изчезваха пълните и се появяваха празните, вече не я радваха кой знае колко. Сега разбираше какво става тук. Вярно, на всеки му идва времето. Просто й се струваше непристойно и да се заслушаш, когато се случи.
Огледа наоколо и щеше да се махне, но зърна отворена врата на място, където досега бе имало само стена. Аха, била е замаскирана с цял шкаф шепнещи пясъчни часовници.
Вътре имаше несравнимо по-тясно помещение, горе-долу с размерите на катедрален храм. И неговите стени бяха запълнени от пода до тавана с рафтове, на които се мъдреха животомери. Не ги виждаше добре в едва проникващата мъждива светлина. Застана по средата и щракна с пръсти.
— По-светло! — заповяда небрежно.
Пламнаха още няколко свещи.
В тези часовници имаше нещо… сбъркано.
Другите в голямата зала, макар да представляваха една метафора, наглед бяха плътни вещи от дърво, бронз и стъкло. А тук сякаш се състояха от отблясъци и сенки.
Сюзън доближи един от по-големите и прочете табелата: „ОФЛЪР“.
— Ха, богът-крокодил ли?!
Е, вероятно и за божествата можеше да се каже, че живеят в някакъв смисъл. Но доколкото и беше известно, те никога не умираха. Само се смаляваха до призрачен глас, носен от вятъра, и до бележки под линия в трактати за религията.
Имаше още много животомери на богове и тя разпозна някои имена.
По рафтовете обаче се редяха и по-малки часовници. Щом започна да чете табелите, Сюзън едва потисна истеричния си кикот.
— Феята на зъбчетата? Джек Скрежко? Богът на… Какво?!
Тя отстъпи стъписана и нещо хрусна под краката й. По пода имаше парченца стъкло. Наведе се и вдигна най-едрото с табелата…
„ДЯДО ПРАС.“
— О, не! Вярно било… Дядо, какво направи…
Когато тя излезе, свещите угаснаха. Мракът отново изскочи от ъглите. А в тъмата нещо припука по разпиления пясък и засия мъничка искрица…
Муструм Ридкъли нагласи по-стегнато хавлията около кръста си.
— Е, господин Модо, докъде стигнахме с подготовката?
Градинарят на Невидимия университет отдаде чест.
— Цистерните са пълни, господин Архиканцлер, сър, господарю! — докладва бодро. — От сутринта грея бойлерите!
Другите старши магьосници се тълпяха предпазливо на прага.
— Муструм — направи последен опит Лекторът по съвременни руни, — все пак мисля, че постъпваш крайно неблагоразумно. Щом банята бе затворена толкова старателно, имало е някаква сериозна причина.
— Спомни си надписа на вратата — мрачно натърти Деканът.
— А, къде ли не изписват такива страхотии, та да отпъждат досадниците — махна с ръка Ридкъли и взе ново калъпче сапун.