Обгърнаха го нежни топли пръски, едва ли не гальовна мъглица.
— Ех, че кеф! — провикна се той и опита следващия кран.
„Душ“ се оказа по-ободряващ. „Порой“ го накара да се задъха малко, а след секунда под струята на „Потоп“ напипа слепешком кранчето и го затвори, защото му се струваше, че главата му ей сега ще отхвърчи. „Прибой“ предизвика топла солена вълна от едната стена до другата, която веднага се стече през решетките за отводняване.
— Сър, наред ли е всичко? — провикна се Модо зад вратата.
— Великолепно е! А има още десетина кранчета за опитване!
Джуджето кимна и отвори още един клапан. Нечленоразделното тананикане на Архиканцлера прекъсна рязко, чуваше се само свиреп шум като от планински водопад.
— Господарю?
Гласът долетя някъде изпод тавана. Беше забележимо писклив и неуверен.
— А-а… драги, ще бъдеш ли така добър да спреш водата? И-и… съвсем плавно, ако обичаш…
Модо започна да върти предпазливо едно от големите колела. Шумът също намаляваше постепенно.
— Справи се отлично — похвали го гласът вече откъм пода. — Определено може да се нарече успех. Имаш ли нещо против да ме хванеш подръка засега, защото краката май не ме държат…
Модо побърза да отвори вратата, помогна на Ридкъли да излезе и го настани на дървената скамейка до стената. Архиканцлерът беше видимо пребледнял.
— Несъмнено — продължи той поизцъклен — изумително постижение… Модо, има само една дреболия за оправяне…
— Да, сър?
— Може би е за предпочитане да не докосваме онова кранче поне в близко бъдеще. Ще ми направиш ли услугата да окачиш малка табела на него?
— Каква, сър?
— Ами нека да гласи: „Не пипай за нищо на света!“ Или да е още по-строга.
— Непременно, сър.
— Окачи я на кранчето с надпис „Гейзер“.
— Добре, сър.
— И няма нужда да споменаваш за това пред другите.
— Разбира се, сър.
— О, богове, никога не съм се чувствал толкова почистен.
От пошловатата ивица цветна мозайка близо до тавана малък гном с широкопола шапка следеше съсредоточено всяко движение на архиканцлера.
Когато Модо излезе да изпълни заръката, Ридкъли започна да се суши полека с голяма мъхната хавлия. Възвърна си самочувствието и си замрънка нова мелодийка под носа.
Гномът се плъзна по плочките на стената и се прокрадна към тресящата се фигура. Архиканцлерът се извъртя и го плесна немилостиво с края на влажната хавлия. Дребосъкът се просна по гръб и се хлъзна сред пукащи се сапунени мехури.
— Видях те как ме дебнеш! — изрева Ридкъли. — Какво си намислил, а? Аман от кокошкари!
— Ами ти, господинчо, как тъй ме виждаш?
— Магьосник съм. Ние виждаме реалното. А Ковчежникът дори вижда и иреалното. Ти какво носиш в чувала?
— Господине, изобщо не ви трябва да го отваряте!
— Защо? Казвай какво има вътре!
Гномът провеси глава.
— Ама не е важно какво има вътре, а какво може да изскочи. Трябва да ги вадя една по една, не се знае що за беля ще стане, ако ги пусна всичките наведнъж!
Очите на Ридкъли светнаха от любопитство, пръстите му се захванаха чевръсто с фльонгата на въженцето.
— Ще ви се иска да не сте го направил! — примоли се дребосъкът.
— Да, бе! Ти защо се вмъкна тук, младежо?
Гномът се предаде.
— Ами… Нали познавате феята на зъбчетата?
— Разбира се! — отсече Архиканцлерът.
— Е… не съм аз. Само че… общо взето, в същия занаят съм.
— Аха, отмъкваш това-онова, нали?
— Не… По-скоро нося.
— Я да помисля. Нови зъби ли?
— Ъ-ъ… Не. Аз съм по брадавиците.
Смърт метна чувала в шейната и се качи отпред.
— Господарю, добре се справяте — похвали го Албърт.
— ВЪПРЕКИ ТОВА ВЪЗГЛАВНИЦАТА МИ СЪЗДАВА НЕУДОБСТВА — оплака се Смърт и позатегна колана си. — НЕПРИЯТНА МИ Е ИДЕЯТА ДА ИМАМ ТЛЪСТО ШКЕМБЕ.
— Е, натъкмих го както мога. Пък и като на заместник ще ви се простят някои дреболии.
Албърт отпуши шише студен чай. От толкова вермут ожадняваше непрекъснато.
— Бива си ви, господарю — продължи насърчително. — Сажди по килима, празни чаши, следи от шейна по покрива… Номерът трябва да мине.
— УБЕДЕН ЛИ СИ?
— Напълно.
— ПОСТАРАХ СЕ И НЯКОИ ОТ ТЯХ ДА МЕ ЗЪРНАТ. УСЕЩАМ КОГАТО НАДНИЧАТ — гордо добави Смърт.
— Чудесно, сър. Но ако позволите да ви подскажа… И „Хо-хо-хо“ е предостатъчно. Не е нужно да добавяте: „Треперете, смъртни!“
— ХО. ХО. ХО.
— Аха, вече схващате. — Албърт побърза да забоде нос в бележника си, за да не види Смърт изражението на лицето му. — Впрочем, господарю, ще имаме още по-голяма полза и от някаква публична изява.
— НИМА? ОБИКНОВЕНО НЕ ПОСТЪПВАМ ТАКА.