Затова сияеше, пъхнал небрежно палци в джобчетата на жилетката си.
— Госпожице Хардинг, всичко наред ли е?
— Да, господин Кръмли — смирено потвърди касиерката.
— Прекрасно, прекрасно… — промълви той, загледан в струпаните на купчинки монети.
По тях плъзна ослепителен зигзаг и със съскане се заземи в рамката на гишето. Господин Кръмли примига втрещен, а от металните рамки на очилата на госпожица Хардинг изскачаха искри.
Пещерата се промени зашеметяващо. За частица от секундата го споходи впечатлението за огромна скорост, сякаш новото явление бе долетяло отнякъде и спряло изведнъж. Ама че нелепост…
А четирите розови прасета сякаш се взривиха. Картонена зурличка халоса господин Кръмли по главата.
На мястото им със сумтене се настаниха… е, трябваше да са шопари, защото хипопотамите нямат малки заострени ушички и халки в зурлите. Само че тварите бяха с колосални размери и обрасли с щръкнала сива четина, а около тях се разнасяше лютива воня.
Изобщо не изглеждаха сладички. В тях не се забелязваше и следа от очарование. Едно от животните се вторачи в господин Кръмли с кръвясалите си очички и изгрухтя диво.
От предишната шейна нямаше и помен, а той толкова си я харесваше… Украсяваха я сребърни завъртулки. Господин Кръмли лично проследи лепенето на всяка блещукаща звездичка. Уви, само жалки останки от това великолепие бяха пръснати около шейна, която май бе скована грубо от небрежно одялани дънери върху два грамадни плъзгача. Видът й подсказваше колко е древна, а по всяка повърхност бяха издялани лица — противни ухилени маски, които съвсем не подхождаха на милия празник.
Родители врещяха и дърпаха децата си, но не постигаха нищо особено. Хлапетата се лепяха около прекрасната изненада като мухи на мед.
Господин Кръмли се втурна към този ужас, размахал панически ръце.
— Спрете! Спрете! — крещеше гневно. — Ще подплашите клиентите ми!
— Ама те си имат и бивни! — възторжено възкликна едно момченце до него. — Страхотия!
А сестра му се провикна:
— Гледай бе, едното прасе пишка! — Наистина се издигаше огромен облак от жълти изпарения. — Ха, потече и към стълбата. Ей, хора, ако не можете да плувате, дръжте се за парапета!
— Който е лош, направо го изяждат — съобщи с явно одобрение едно момиченце. — Целия. С костите. Схрускват го, да знаете!
Намеси се по-голямо дете:
— Я не дрънкай като някое бебче! Тия не са истински. Докарали са някой магьосник да ни баламосва с трикове. Или са направени с пружинки и колелца. Всички знаят, че не са истин…
Един от шопарите го изгледа безстрастно. Нахаканото хлапе побърза да се скрие зад гърба на майка си.
Господин Кръмли се бореше с тълпата, а по лицето му се стичаха сълзи на безсилна ярост. Децата не се отделяха от колосалните прасета, колкото и да ги дърпаха майките им. Дребно момиченце им подаваше портокали.
А куклите, представящи Всички народи, бяха в жалко състояние. Свързаните с шарнири пръти в тях се бяха поизкривили от произшествието, затова момчето от Клач ритмично налагаше с церемониалното си копие главата на момичето от Омния, а пък момичето от Ахатовата империя риташе по ухото малък друид от Ламедон. Дребосъците наоколо крякаха радостно при всеки удар.
Мъж в червено и бяло си проби път през гъмжилото и сърдито тикна фалшивата си брада в ръцете на господин Кръмли.
— До гуша ми дойде! — изръмжа старецът, пременен като Дядо Прас. — Нямам нищо против мокрите гащи на тия пикльовци, но това е прекалено!
Отдалечи се с изражение на накърнено достойнство.
Някой обаче седеше в голямото кресло, а на коляното му беше кацнало момче. Фигурата изглеждаше… смущаващо. Несъмнено и тя носеше костюм на Дядо Прас, само че очите на господин Кръмли тъй и не успяваха да я уловят във фокус, ами все се извръщаха, сякаш се опитваше да погледне крайчеца на собственото си ухо.
— Но какво става тук?! — жално изохка собственикът на магазина.
Нечии пръсти се впиха в рамото му. Обърна се и едва не се блъсна в лицето на поредния от помагачите на Дядо Прас. Е, поне носеше съответния костюм.
— Вие пък кой сте?
Гномът извади влажната угарка от устата си и му се озъби приветливо.
— Можеш да ме наричаш чичо Фрас.
— Но ти не си гном!
— Позна, аз съм малка фея.
Откъм Пещерата се разнесе глас:
— И КАКВО СИ ПОЖЕЛА ЗА ПРАЗНИКА, МАЛКО ЧОВЕЧЕ?
Господин Кръмли бавно се загледа натам, разтресен до петите от ужас. Пред… узурпатора Дядо Прас стърчеше детенце от неясен пол, което наглед се състоеше предимно от огромна мъхеста шапка.
Собственикът на магазина отдавна знаеше наизуст неизбежния сценарий: детето онемява срамежливо, майката намига съучастнически на актьора и изрича натъртено, както правят възрастните, влизайки в заговор против невръстните си жертви: „Дорийн, искаш плачеща кукла, нали? И онзи кухненски комплект «Готвя с мама», който видяхме на витрината. Нали? Какво трябваше да кажеш на Дядо Прас?“