Професорът по антропика от Невидимия университет стигна до прозрението за Специалния неизбежен антропен принцип. Според него единственото оправдание за съществуването на Вселената беше появата на Професора по антропика. Така само изрази в по-строги понятия една теория, към която тайничко се придържа всеки от нас, стига името му да е вписано в съответната графа.
За мащабите и размаха на трапезата, която слагаха в Университета на Прасоколеда, може да се съди по представата на преподавателите за лека закуска — три-четири основни ястия, без да се броят сирената и ядките.
Някои от тях тренираха седмици наред. Деканът например успяваше да вдигне с вилицата си десет килограмова пуйка. А очакването само доизостряше апетитите, и без това наточени до блясък.
Ридкъли стъпи на снега пред прага и си вдигна яката. В Крилото за високоенергийна магия всички прозорци бяха ярко осветени.
— Не знам, не знам — мърмореше си с досада. — Ето, вече е Прасоколеда, а те още се бъхтат. Не е естествено! Като бях студент, по това време си изповръщах червата…
Пондър Стибънс и неговите студенти все пак не забравяха за празника. В чест на Прасоколеда бяха окичили Хекса с борови клонки, а върху стъкления купол, покриващ главния мравуняк, се мъдреше хартиена шапка.
Ридкъли не можеше да се отърси от впечатлението, че с всяко влизане тук открива по нещо ново в това… устройство или мислеща машина, или каквото там беше. Понякога дреболиите сами се появяваха нощем. А Стибънс се кълнеше, че Хексът самичък представял чертежи за части, от които има нужда. От това Архиканцлера тръпки го побиваха. Забеляза още с влизането новост, от която направо се смръзна.
— Ама не разбирам как тъй приказвате с машината — призна си намръщен. — Нали скапаното нещо няма уши?
— Всъщност има… едно, но голямо… — позапъна се Пондър и посочи мембрана сред плетеница от тръбички.
— Но там от края не стърчи ли фуния за глухи? — попита подозрително архиканцлерът.
— Да, правилно се ориентирате… — Пондър се прокашля. — Вижте какво, звукът се носи на вълни…
Присъщото на магьосника ясновидство просто му запуши устата. Ридкъли щеше непременно да се заблуди, че му говори за морето. Щеше да започне поредното бездънно недоразумение както всеки път, когато някой се захванеше да обяснява каквото и да било на Архиканцлера. И по асоциативен път щяха да се препъват в думи като „сърф“, „пясък“, може би и „сладолед“…
— Ами правим го с магия — предаде се накрая.
— Аха. Чудесно — малко разочаровано изсумтя Ридкъли. — Значи никакви сложни шашми с пружинки, зъбни колелца, въздушни тръбички и други измишльотини?
— Точно така, сър. Магия. Но от най-авангардната.
— Бива, бива. И какво става?
— Хексът чува каквото му казваме.
— Любопитно. А и така си спестявате непрекъснатото пробиване на дупчици в разни картички и цялото блъскане по клавишите. — Архиканцлерът изтръска лулата си, почуквайки по табелата „Внимание: мравуняк!“. Пондър трепна. — Я ми кажи… Нещото все пак е голям изкуствен мозък, нали?
— Бихте могъл да подходите към проблема и от тази гледна точка — много предпазливо отвърна Пондър. — Разбира се, Хексът не мисли в същинския смисъл на понятието. Но изглежда, че мисли.
— Аха. Досущ като Декана. Има ли надежда да сложим подобно мозъче и в неговата глава?
— Сър, Хексът тежи десет тона.
— Тъй ли? Трудничко бихме го наместили. — Ридкъли поумува и бръкна в джоба си. — Да ти кажа защо дойдох. Ей това приятелче е Гномът на брадавиците…
— Здравейте — свенливо промълви гномчето.
— …и доколкото си спомня, възникнал просто така, от нищото. Да знаеш, стори ми се малко чудновато. Е, около Прасоколеда все се случва нещо невероятно. Последната нощ от годината, Дядо Прас хвърка насам-натам и такива ми ти работи. Времето на най-тъмните сенки, нали се сещаш? Цяла година се е трупал окултен боклук, може и да прелее. Питах се дали вие не бихте искали да се поразровите в историята. Не ми се вярва да е нещо тревожно…
— Гном на брадавиците! — повтори слисаният Пондър.