Малкото създание притисна чувалчето към себе си.
— Ами може да е щуротия — вдигна рамене Ридкъли, — но и без това си ги имаме в излишък. В края на краищата всички знаят за феята на зъбчетата, нали? А и защо има бог на пиянството, пък няма бог на махмурлука… — Млъкна изведнъж и се заслуша. — Ей, някой друг чу ли шума?
— Моля?
— Като звън на съвсем мънички сребърни камбанки…
— Не чух нищо подобно, сър.
— Както и да е… Та какво казвах… Да, бе. Никой не беше чувал за Гном на брадавиците до тази вечер.
— Вярно си е — обади се и гномчето. — И аз не бях чувал за себе си.
— Добре, сър, ще се опитаме да проверим — дипломатично отвърна Пондър.
— Добър подход.
Ридкъли отново прибра гномчето в джоба си и се озърна към Хекса.
— Изумително… Само изглежда, че мисли, а?
— Ъ-ъ… да.
— А всъщност не мисли, нали?
— Ъ-ъ… не.
— Просто те заблуждава, но е само преструвка, тъй ли?
— Ъ-ъ… да.
— Значи е като всички останали — поклати глава Архиканцлерът.
Момчето се настани на официалното коляно и огледа преценяващо Дядо Прас от главата до петите.
— Нека си изясним нещо още в началото. Знам, че сте се предрешил. Невъзможно е да съществува Дядо Прас и поради биологически, и поради физически причини. Надявам се, че на тази основа ще постигнем разбирателство.
— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ СХВАНАХ НАМЕКА. ЗНАЧИ АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ?
— Правилно. Присъщи на този сезон от годината вятърничави забавления. Позволявам си да отбележа и че съм отвратен от гнусния комерсиален дух на това шоу. Майка ми вече купи подаръците за мен. Аз й дадох указания, разбира се. Иначе всичко щеше да обърка.
Дядо Прас се взря за миг в смутената усмивка на пърхащото наблизо въплъщение на майчина некадърност.
— НА КОЛКО ГОДИНИ СИ?
Момчето въздъхна от скука.
— Не си играете ролята както подобава. Между другото вече съм участвал в това представление. Би трябвало да започнете, като ме попитате за името ми.
— ААРЪН ФИДЖЕТ, КВАРТАЛ „ЕЛИТЕ“, РЪБАТОТО ШОСЕ, АНКХ-МОРПОРК.
— Все някой ви е казал — вдигна рамене момчето. — Подозирам, че хората, преоблечени като гномове, измъкват предварително сведения от майките.
— ТИ СИ НА ОСЕМ ГОДИНИ… НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, МАЙ НАБЛИЖАВАШ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ.
— А това може би го знаете, защото се попълват някакви формуляри.
— ИСКАШ ДА ПОЛУЧИШ КНИГАТА НА УОЛНЪТ „БЕЗОБИДНИТЕ ВЛЕЧУГИ НА РАВНИНИТЕ СТО-ХЕЛИТ“, ОСТЪКЛЕНА ВИТРИНКА ЗА ОБРАЗЦИ, КОЛЕКЦИОНЕН АЛБУМ СЪС СЪЩОТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ И ГУЩЕРСКА ПРЕСА. А ЗА КАКВО СЛУЖИ ТАЗИ ГУЩЕРСКА ПРЕСА?
— Как си представяте да ги лепите по страниците, докато са още триизмерни? Предполагам, че тя ви е изброила всичко, докато се разсеях за момент по онзи комплект моливи. Няма ли да привършваме тази игричка? Дайте ми портокала и да не си губим времето.
— МОГА ДА ТИ ДАМ НЕСРАВНИМО ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ПОРТОКАЛ.
— Да, да, видях. Залъгвате доверчивите клиенти. Ами че вие дори носите фалшива брада! Между другото, господине, забелязахте ли как едно от вашите прасета…
— ДА.
— Сигурно го правите с огледала, въженца и тръбички. Стори ми се много преиграно.
Дядо Прас ядосано щракна с пръсти.
— А, това ли е новият сигнал… Добре, слизам. Много ви благодаря — учтиво завърши момчето.
— ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА — пожела му Дядо Прас на изпроводяк.
Чичо Фрас потупа господаря си по рамото.
— Великолепно се справихте. Голямо търпение проявихте. Аз щях да го прасна по врата, та да не си вири толкова нослето.
— О, ЗА МЕН НЯМА СЪМНЕНИЕ, ЧЕ СКОРО ЩЕ ПРОЗРЕ ЗАБЛУДИТЕ СИ. — Червената качулка се завъртя така, че само Албърт можеше да надникне в дълбините й. — ВЕРОЯТНО В МИГА, КОГАТО ОТВОРИ ВСИЧКИ ОНЕЗИ КУТИИ, КОИТО Е ОСТАВИЛ МАЙКА МУ ДА НОСИ… ХО. ХО. ХО.
— Не стягай чак толкова!
— ПИСУК.
Шумоленето продължи зад Сюзън, която се озърташе из урвите от рафтове в библиотеката на Смърт. Тук можеха да се поместят и няколко буреносни облака… ако биха посмели да се мярнат.
— Добре е, точно така — продължи граченето, което тя се опитваше да не слуша. — Нали трябва да си мърдам и крилете?
— ПИСУК.
— А, ето го и Дядо Прас… — промърмори Сюзън.
Не беше само една книга. Историята му заемаше няколко рафта. Първият том май беше написан на свитък от животинска кожа.
— Готово. Е, как изглеждам?
— ПИСУК.
— Госпожице? — потърси гарванът и второ мнение.
Тя се обърна. Птицата пристъпяше бодро, а шията й беше яркочервена.
— Пиу-пиу! Скок-подскок! Чурулик-чурулик!
— Не заблуждаваш никого освен себе си — равнодушно отбеляза Сюзън. — Канапчето се вижда.
После побърза да разтвори свитъка.