— Е, сигурно трябва да ме видиш на някой заснежен дънер — смънка гарванът зад нея. — Тогава ще съм същинска червеношийка.
— Не мога да прочета това! — възкликна тя. — Буквите са някак… странни.
— Безплътни руни — компетентно я осведоми птицата. — В края на краищата Дядо Прас не принадлежи към човешкия род.
Сюзън плъзна ръка по тънката кожа. А тези… форми се разшаваха около пръстите й.
Макар да не ги разчиташе, можеше да ги почувства. Остър свеж мирис на сняг, чак дъхът й се виждаше. Тропот на копита, пращене на клони в скована от студ гора…
Ярко сияещо кълбо…
Сюзън пусна свитъка на рафта. Посегна към следващия, който пък бе направен от брезова кора. Символите се рееха над повърхността му. Каквото и да означаваха, не бяха предназначени за човешки очи. По-скоро представляваха Брайлова азбука за сляпо опипващия ум. Представи налетяха възприятията й — мокра козина, пот, борова смола, сажди, лед, влажна пепел, свински… изпражнения, поправи се бързо съзнателната гувернантка в нея. Имаше кръв, също и вкус… на боб? Само образи без думи. Почти… животински.
— Нищо тук не може да е вярно! Всеизвестно е, че Дядо Прас е весел затлъстял старец, който раздава играчки на децата!
— Сега — вметна гарванът. — Не и някога. Нали знаеш как става…
— Трябва ли да знам?
— Слушай, представи си го като преквалификация. Дори боговете са принудени да се приспособяват към духа на времето, нали? Твърде вероятно Дядо Прас да е бил нещо коренно различно преди хилядолетия. Логично е. Тогава хората дори не са носели дълги чорапи, за да има в какво да им оставя подаръците! — Гарванът се почеса с крило по човката. — Мда-а-а… Сигурно е бил обичайният зимен демиург. Нали се сещаш… Кръв по снега, за да накарат слънцето да изгрее отново. Започнало се е с жертвоприношения на животни. Погвали са някой едър четинест звяр, за да го усмъртят. Нещо подобно е било. Известно ли ти е, че в планината Овнерог има хора, които убиват някое мушитрънче в чест на Прасоколеда, а после обикалят от къща на къща и пеят за подвига си? Много фолклорно, в пълно съответствие с примитивните митове.
— Мушитрънче ли?! Това пък защо?
— Никой не ми е казвал. Ама представи си как навремето някой се запитал: „Що да гоним онуй злобно копеленце орела, дето и човката му яка, и ноктите остри? Що да не утрепем ей туй мушитрънче, дето само писука, пък е колкото орехче?“ Или пък по други места започнала истинската гадост, религията де. Пред празника някой окаяник намира едно специално бобче в паницата си. Всички му се радват: „Мой човек, ти си кралят на празника!“ Само си мълчат, че е най-добре да не почва някоя дебела книга от първата страница, щото скоро той вече препуска по преспите, пък те го гонят със свещените сърпове в ръце. Иначе земята нямало да се пробуди за живот, а снегът нямало да се стопи. Щуротии, разбираш ли… Ама народни. Накрая се пръква някой хитряга и си мисли: „Ей, като гледам, скапаното слънце и без това си изгрява, защо даваме на друидите толкова безплатна кльопачка?“ И докато се опомниш, открива се ново работно място. Ей това им е номерът в живота на боговете. Все измислят как… хм, да останат на трапезата.
— „Скапаното слънце и без това си изгрява“ — бавно повтори Сюзън. — Откъде знаеш това?
— От усърдни наблюдения. Случва се всяка сутрин.
— Не, питам те за свещените сърпове и останалото.
Птицата успя да си придаде самодоволно изражение.
— Ние, гарваните, много си падаме по окултното. Слепият Ио, Богът на гръмотевиците, си имаше тъкмо гарвани, за да летят навсякъде и да му разправят какво се мъти.
— Имаше си… А сега?
— Ами-и-и… Нали си чувала, че той няма очи? Говоря ти за онези хвъркащи из въздуха очни ябълки… — Гарванът се прокашля от родови угризения.
— Уверявам те, злополуката беше неизбежна…
— Вие някога мислите ли и за друго освен за очни ябълки?
— Е, ти пък сега… Аз често си мечтая и за карантийка.
— ПИСУК.
— Да, обаче той е прав — разпери ръце Сюзън. — Боговете не умират окончателно.
Все си намират местенце. В дялан камък, в думите на песен, в мъждивата психика на някое животно, в шепота на вятъра. Не си отиват завинаги, а се закачат за света, ако ще и с един нокът. И за миг дори не се отказват от борбата да се завърнат. Веднъж бог — завинаги бог. И умират не повече от гората през зимата…
— Ясно — промълви Сюзън. — Да видим какво го е сполетяло.
Протегна ръка към последния том и го отвори наслука… Кълбото от образи изтъня, изплющя по мозъка й като бич… Копита, страх, кръв, сняг, студ, нощ… Тя пусна книгата, която се затвори сама.
— ПИСУК?
— А, не, добре съм.