Сюзън се взря в книгата. Знаеше, че получи дружеско предупреждение. Така би постъпило и питомно животно, влудено от болка, но все още достатъчно кротко да не ухапе ръката, която го храни… този път. Мъртъв или жив, Дядо Прас — някъде там — искаше да го оставят на мира.
Обърна се към Смърт на мишките. Сините проблясъци в мъничките му очни кухини бяха стъписващо познати.
— ПИСУК. УУК?
— Плъхчето разправя — преведе гарванът, — че ако то пожелае да научи нещо за Дядо Прас, ще се отбие в Костения замък.
— Пак ли приказки… — въздъхна Сюзън. — Уж там попадали писмата на дечицата. Само една стара легенда.
Скелетчето и гарванът я зяпнаха. И тя осъзна, че отново се държи прекалено нормално.
— ПИСУК?
— Плъхчето попита: „И какво като е стара?“
Мрежестия се примъкна при Средния Дейв в градината. Ако беше градина. Поне имаше земя около къщата… Ако беше къща. Внимаваха да не изтърват някоя излишна дума, но честичко се налагаше да излизат. Вътрешността на онази… кула не им беше по сърце.
Мрежестия потрепери.
— Къде е оня?
— Горе си е — вдигна рамене Средния Дейв. — Още се мъчат с вратата.
— Дето има много ключалки ли?
— Същата.
Средния Дейв си свиваше цигарка. В къщата… или в кулата, или каквото ще да беше… човек не можеше да си направи този кеф. Дръпнеш един път и ти иде да се издрайфаш.
— Че за к’во му е? Свършихме си работата, нали така? Само стърчахме и зяпахме като хлапета оня недопечен магьосник да мрънка глупотевините си. Как не се изхилих, аз си знам. Що му е оная стая?
— Ами разправя, че като била толкоз пазена, щял непременно да види к’во има вътре.
— Нали уж щяхме да направим номера и да си ходим?
— Я опитай да му се жалваш. Знаеш к’во те чака. Искаш ли да си свиеш?
Мрежестия пое торбичката с тютюн и си отдъхна.
— Ей, всякакви гадни местенца съм виждал, ама туй ми обра точките.
— Ъхъ.
— Тумбакът взе да ме свива, толкоз е зализано всичко. И ми се ще да хапна и друго, не само ябълки.
— Ъхъ.
— Пък и туй гнусно небенце направо ми лази по нервите.
— Ъхъ.
Стараеха се изобщо да не поглеждат към „туй гнусно небенце“. Все им се струваше, че ще ги похлупи. Ставаше най-зле, когато позволяваха на погледите си за миг да се отклонят към невъзможната пролука. Сякаш започваше да ги мъчи зъбобол в очите.
А малко по-нататък Банджо се люлееше безгрижно. Дейв поклати глава. Брат му и тук си беше доволен от живота.
— Вчера намери някакво дърво, на което растат близалки — сподели сърдито. — Казвам вчера, ама знае ли човек? И подтичва след оня като пале. Да знаеш, никой не е посмял да прасне Банджо, откакто мамчето пукяса. А в главата той още си е като момченце. Все от мене чака да му казвам к’во да прави. Сега пък се влачи подир оня. Пфу, че гадна история!
— Като си се напушил толкоз, що още киснеш тука?
— Заради десетте хилядарки. А оня разправя, че имало и още. Не сме си представяли тукашното богатство.
— Оня не е дошъл заради мангизите.
— Аз пък не ща да ставам господар на света покрай него! — сопна се Средния Дейв. — Като ти влязат тия бръмбари в чутурата, може само да си докараш белята.
— И ваш’то мамче все ви разправяше да не си пъхате носовете, дето не ви е работа — спомни си Мрежестия. — Свястна жена беше. Корава, ама справедлива.
— Е… за корава си прав.
— Нямаше да търпи плужек като оня Тийтайм.
— Ъхъ — съгласи се Средния Дейв.
— И вие двамата страхотно погребенийце й направихте. Повечето аверчета от Сенките се събраха. Голямо уважение. Цветя на купища. Всички бяха едни такива… — Мрежестия се запъна, но избълва думата: — …доволни. Е, и тъжни, де.
— Ъхъ.
— Сещаш ли се как да се приберем? — Средния Дейв само врътна глава. — И аз не знам. Май трябва пак да намерим онуй местенце, слабото. — Мрежестия потръпна. — Ей, ама оня как бастиса коларя… Честно ти разправям, дори моя старец нямаше да го затрия тъй…
— Ъхъ.
— С нормалните смахнати все някак свикваш. Ама оня ти говори, все едно всичко си му е наред в главата, пък изведнъж…
— Ъхъ.
— Що не вземем двамата да го издебнем и…
— Ъхъ, ъхъ. И колко секундички ще живеем после?
— Ами ако вземе, че ни провърви?
— Да, бе. Нали го видя к’во прави? Не е от надутите типове, дето заплашват. Първо ръга. Прав е. Що да чака? Ще изтраем някак. Мисли си за мангизите. Вътре са на чували, нали видя?
— Мисля си за онуй стъклено око, дето ни зяпа направо в мозъците с него.
— Стига си се тормозил, за нищо не те подозира.
— Ти пък откъде знаеш?
— Че нали още си живичък?
Ококорено детенце в Пещерата на Дядо Прас.
— ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО. А ТИ СЕ КАЗВАШ ЮФРАЗИЯ ГОУТ, НАЛИ?