Сюзън го последва. Очите й свикваха с бледата синьозелена светлина и тя различи някакво възвишение в пода. Подиум с грамадно кресло горе.
Зад нея една колона изскърца и се поразкриви.
— ПИСУК.
— На плъхчето това място му напомняло за стар рудник — обади се гарванът. — След като го изоставят и никой не се грижи за подпорите.
И тук бе нападал сняг през дупка в покрива. Стъпките на Албърт личаха ясно.
— А може Дядо Прас да си е блъснал шейната някъде — предположи птицата.
— ПИСУК?
— Че защо да е нелепо? Прасетата да не са с идеалната аеродинамична форма? Свирепи виелици, лоша видимост, облакът пред теб изведнъж се оказва планински връх, а оттам се пулят насреща побъркани типове в оранжеви раса. Горкият Дядо Прас тъкмо се чуди защо се подпират на ръце, а краката им са усукани над главите, и… бум-тряс! После някой любопитен алпинист ще намери купчини свински мръвки и черната кутия на шейната.
— ПИСУК!
— Да, прав си, ама той е стар! Чудя се трябвало ли е още да хвърка из небето на неговата възраст.
Сюзън издърпа нещо от пряспата. Беше захарна пръчка на червено-бели ивици.
Разрови снега другаде с върха на обувката си и намери дървено войниче с униформа, която би минала за маскировъчна само, ако с нея се промъква в клуб на хамелеони и то любители на тежки дроги.
След малко откри и счупена свирка.
В здрача пъшкането и скърцането на колоните продължаваше. Гарванът се прокашля.
— Когато плъхчето сравни Костения замък със стар рудник, имаше предвид и звуците. И там никой не се грижи за подпорите. Случва се галериите да пропаднат. Докато се опомниш… и вече си петънце между две скали. Накратко — не бива да се бавим тук.
Сюзън продължи нататък унесено. Нищо не беше както трябва. Мястото изглеждаше запустяло от години, а това не можеше да е вярно.
Най-близката до нея колона запращя и от покрива се посипа фин снежен прашец.
Разбира се, тук нищо не беше и нормално. Кой би успял иначе да построи такъв леден палат? По свойствата си Костеният замък малко приличаше на къщата на Смърт. Изоставеше ли я задълго, прогонените закони на физиката щяха да се върнат и да минат като валяк през нея.
Тъкмо се обърна да си тръгне и чу някакъв стон. Напомняше за звуците на измъчения от непосилен товар лед, но пък колоните едва ли добавяха: „О, аз!…“
В една пряспа различи просната фигура. Едва не подмина падналия, защото той носеше бяла тога. И малко венче от лозови листа.
Пъшкаше неспирно.
Сюзън вдигна глава. И над него в тавана имаше дупка, само че никой не би могъл да оцелее при такова падане.
Не и ако е човек.
Изтегналото се в снега същество обаче имаше съвсем човешки вид, по-точно изглеждаше досущ като млад мъж. Само на теория, разбира се. Взирането по-отблизо разкри, че някой като че е повръщал по лицето му.
— Добре ли сте? — попита тя делово.
Младокът отвори премрежените си очи.
— Ех, защо не съм мъртъв…
Буца лед с размерите на къща рухна в дълбините на замъка и пръсна гейзер от остри късчета.
— Май сте улучил мястото, където желанието ви ще се сбъдне скоро — увери тя мъжа, после го хвана под мишниците и го вдигна от пряспата. — Според мен е чудесна идея да излезем оттук по-чевръсто. Какво ще кажете? Всичко това ей сега ще се разпадне.
— О, аз…
Успя да преметна едната му ръка през раменете си
— Можете ли да вървите?
— О, аз…
— Ще ви бъда признателна, ако спрете да повтаряте тази безсмислица и започнете да ходите.
— Съжалявам, но все се чудя колко крака имам… Ох!
Сюзън някак го задържаше в отвесно положение, докато се пързаляха и клатушкаха към изхода.
— Главата ми — мънкаше младежът. — Главата ми. Главата ми. Ужасно е! Главата ми. Сякаш някой ме налага. По главата. С чук.
Прав беше. Сред влажните му къдрици седеше миниатюрно зелено-лилаво духче, което обаче стискаше в ръчичките си достоен за уважение ковашки чук. То кимна дружелюбно на Сюзън и продължи да удря прилежно.
— О, аз…
— Но кому е нужно! — възкликна тя възмутено.
— Ха, ти ли ще ме учиш как да си върша работата! — пренебрежително изсумтя духчето. — Искаш ли да опиташ колко е изморително?
— Аз изобщо не бих го правила!
— Да, ама все някой трябва се заеме с това.
— Той е. Част. От. Уговорката. — накъсано съобщи младокът.
— Светна ли ти? — снизходително попита духчето. — Ще подържиш ли замалко чука, докато му намажа езика с мръсножълти налепи?
— Я слизай, че ще те!…
Сюзън посегна към създанието, но то отскочи, без да изтърве чука, и се вкопчи в една колона
— Аз съм задължителна част! — кресна то яростно.