Младежът си опипваше главата.
— Ужасно… Ще ми дадете ли малко лед?
И понеже пошлите комедийни похвати са по-силни от законите на физиката, в този миг огромното здание рухна.
Самоунищожението на Костения замък беше величава гледка, която обаче се проточи досадно. Падаха колони, плъзгаха се парчета от покрива, ледът се пръскаше и цепеше. Въздухът се изпълни с мъгла от снежен прах и ледени кристалчета.
Сюзън наблюдаваше, застанала под дърветата. Облегнатият наблизо младеж поотвори очи.
— Изумително… — успя да измънка.
— Кое? Как всичко се превръща отново в сняг ли?
— Не. Как ме метна на рамо и си плю на петите.
Когато мъглата се слегна, наистина останаха само преспи.
— Все едно никога не го е имало — поклати глава Сюзън и се обърна. — Добре, обяснете ми сега какво търсехте вътре.
— Не знам. Отворих си. Очите и бях. Там.
— А кой сте всъщност?
— Струва ми се, че… се казвам Хленчо. Аз съм… аз съм О, боже на махмурлука.
— Нима има и бог на махмурлука?
— О, боже на махмурлука — поправи я той любезно. — Нали разбираш, когато се явявам на хората, те се хващат за главите и стенат: „О, Боже…“ А вие колко сте там?
— Моля? Тук съм само аз.
— А, да. Можеше да се очаква.
— Никога не съм чувала за бог на махмурлука…
— Но знаеш за Винчо, бога на пиянството, нали? Ох…
— Разбира се.
— Грамадна тлъста твар, носи венец от лозови листа на главата си, винаги го рисуват с пълна чаша в ръка… Олеле… И знаеш ли защо му е толкова весело? Защо противната му мутра е вечно ухилена? Защото знае, че и на сутринта ще му бъде хубаво! Защото на мен се пада…
— …целият махмурлук ли? — досети се най-после Сюзън.
— Аз дори не пия! А кой се гърчи над тоалетната чиния всяка сутрин? А-а-ах… — Той пак си опипа главата. — Нормално ли е усещането, че черепът ти е тапициран отвътре с кучешка козина?
— Не ми се вярва.
— А-ах… — Хленчо се олюля. — Нали си чувала как се хвалят някои хора: „Снощи глътнах петнайсет бири, пък сутринта главата ми ясна като кристал.“
— Има ги и такива.
— Копелета! Разминава им се, защото аз се будя сутрин в локва бълвоч. Поне веднъж, ама сериозно ти говоря — поне веднъж искам да си отворя очите, без бузата ми да е залепнала за нещо на пода. — Той поумува. — А бе, има ли жирафи в тая гора?
— В такъв климат? Едва ли.
Хленчо надничаше нервно над рамото й.
— Значи напълно липсват тъмносини жирафи, и то някак удължени, дето ту се показват, ту изчезват?
— Смятам, че е абсолютно неправдоподобно.
— Ох, поне това е утеха. — Клатушкаше се напред-назад. — Извинявай, но май трябва да си избълвам закуската.
— Отдавна се свечери!
— Нима? Добре де, ще си избълвам вечерята.
Той се сгъна полека зад дървото и след шумна пауза се появи отново.
— Допускам, че все някога си пълня стомаха — промърмори унило. — Ама виждам храната само на излизане.
— Кажи ми все пак какво правеше там.
— Ох… Не ме питай. Поне не размахвах изтръгнат пътен знак и не носех… — Хленчо трепна от някакъв срамен спомен — …женско бельо. — Въздъхна тежко. — Някой някъде се кефи жестоко. Ех, да бях аз!
— Що не си пийнеш да ти олекне малко главата? — посъветва го неуместно гарванът.
— Защо беше там? — настойчиво повтори Сюзън.
О, богът престана да се взира с мътна ярост в птицата.
— Де да знам. За кое „там“ говориш?
Тя се озърна към мястото, където доскоро се извисяваше Костеният замък. Бе заличен безследно.
— Виж, вместо онези преспи допреди малко имаше едно изключително важно здание — обясни търпеливо.
Хленчо кимна внимателно.
— Често виждам разни неща, дето ги е нямало допреди миг. И след още миг пак ги няма. В повечето случаи това ме радва. Затова не се заглеждам.
Отново се присви в снега.
„Сега има само преспи — мислеше си Сюзън. — Не останаха дори руини.“
В ума й се прокрадваше увереността, че замъкът на Дядо Прас не просто е изчезнал, ами никога не го е имало.
Поначало си беше чудато място. Ако се вярваше на легендите, Дядо Прас бе живял там. Да, но не изглеждаше подходящо жилище за жизнерадостен творец на играчки.
Малък силует отскочи от една пряспа и кацна пъргаво върху главата на О, бога. Стрелна с очичките си Сюзън.
— Ако нямаш нищо против… — Духчето измъкна от въздуха грамадния си чук. — Някои от нас имат и работа, между другото, ако ще и да сме с метафорично-фолклорна същност.
— Я се разкарай…
— Ако си въобразяваш, че аз съм лош, почакай да видиш розовите слончета.
— Изобщо не ти вярвам.
— Излитат от ушите му, пърхат наоколо и чуруликат.
— Познато явление — мъдро закима гарванът. — Досущ като червеношийките. Бих повярвал на какви ли не обвинения срещу тях…