— СЛЕДВАЩИЯТ! КАК СЕ КАЗВАШ, МАЛКО… — Поколеба се, но въпреки това довърши: — …ЧОВЕЧЕ?
— Казвам се Ноби Нобс.
Защо ли Ноби усещаше, че седи на доста по-костеливо коляно, отколкото би трябвало? Задникът му се опита да спори с мозъка, но беше надвикан.
— БЕШЕ ЛИ ПРЕЗ ГОДИНАТА ДОБРО МО… ДОБРО ДЖУ… ДОБЪР ГНО… ДОБЪР ИНДИВИД?
Ноби откри най-ненадейно, че напълно е загубил контрол над езика си, който под ужасния натиск на ситуацията избълва самичък:
— Да.
Бореше се със себе си, а тежкият глас продължи традиционния разговор:
— И СИГУРНО ИСКАШ ХУБАВО ПОДАРЪЧЕ?
„Ех, ще те завлека аз с мен в ареста! Хайде на бас, че не помниш онова мазе на гърба на обущарницата, дето все ревях пред празния чорап след Прасоколеда…“
Думите напираха в гърлото на Ноби, но ги изпреварваше нещо древно.
— Да.
Нищичко не остана от волята му на разумно същество. Светът се състоеше само от оголената му душа и Дядо Прас, който запълваше остатъка от Вселената.
— А ТИ, РАЗБИРА СЕ, ЩЕ БЪДЕШ ДОБЪР И ПРЕЗ НОВАТА ГОДИНА, НАЛИ?
Свилото се до зрънце „аз“ на Ноби искаше да се ухили ехидно: „Господинчо, кое е добро, пък кое е лошо? Ако нещо се въргаля на улицата, кому ще навредя, като го прибера? Или, да речем, някой завеян търговец си е оставил склада отключен… Що да не сложа в джоба една-две джунджурийки вместо бакшиш, пък после да го подсетя да удари ключа?“
Но и това намерение за философски диспут бе причакано по пътя от чистия неподправен страх, който му внушаваше огромната брада, заела цялото му субективно небе.
— Да — изписука Ноби.
— ПИТАМ СЕ КАКЪВ ЛИ ПОДАРЪК ЩЕ ТЕ ЗАРАДВА НАЙ-МНОГО?
Ноби се предаде и си замълча. Предстоящото беше неизбежно, нямаше какво да стори… Засега светлината в края на тунела само го подсещаше, че тунелът продължава до безкрая.
— АХА, ПОЗНАХ…
Дядо Прас бръкна в чувала и извади дълъг, широк и ръбат подарък, увит в хартия, на която поради лекото объркване на настоящия изпълнител на древната роля имаше весело подскачащи гарвани.
— КАКВО ТРЯБВА ДА КАЖЕШ?
— Блъдъря.
— АМИ ЖЕЛАЯ ТИ ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА.
Ефрейтор Нобс се смъкна омекнал от коляното и започна да пори слепешком тълпата, докато не го спря редови страж Визит.
— Какво стана? Какво стана? Нищичко не можах да видя!
— Не ’нам — изломоти Ноби. — Даде ми това.
— И какво е то?
— Не ’нам.
Изведнъж започна трескаво да къса хартията.
— Колко отвратително е всичко — впусна се да витийства Визит. — Поклонение пред идоли…
— Майчице! Истински, оригинален, марков арбалет „Бърли и Силен-в-ръката“, с двоен спусък, с тройно укрепена рама, с лакиран дъбов приклад, със сребърни инкрустации!!!
— …бездушна комерсиализация на дата, която има единствено астрономическо значение — изричаше Визит, който трудно можеше да бъде възпрян насред поредното заклеймяване. — Ако изобщо заслужава да бъде отбелязана…
— Видях го в „Мечове, лъкове и други оръжия“ Беше в рубриката „Избор на редактора“ и дори се присмиваха на нас, горките любители: „Купете си го, ако богатият ви чичо се е пренесъл в отвъдното.“ Когато човек от списанието отишъл да го пробва, накрая се наложило да му строшат и двете ръце, щото не щял да го пусне!
— …най-подходяща би била скромна църковна служба…
— Ама той струва повече от годишната ми заплата! И ги правят само по поръчка! И пак чакаш цяла вечност да ти дойде редът!
— …с цел възвисяване на духа. — Редови страж Визит най-сетне долови, че нещо не е потръгнало според плановете им. — Ефрейторе, няма ли да задържим измамника?
Ноби го опари с поглед през мъглата от собственическа гордост, забулила съзнанието му.
— Тежкарчо, ти си чужденец по тези краища. Не можеш да разбереш съкровения смисъл на Прасоколеда.
О, Боже на махмурлука примига.
— А, така е много по-добре — промълви той. — О, да! Благодаря ви сърдечно.
Магьосниците, които споделяха вярата на гарвана в неотменимите правила на житейската гадост, го наблюдаваха недоверчиво.
— Ей сега ще започне — подготви ги Лекторът по съвременни руни. — Сигурно с някой забавен крясък…
— Знаете ли — предпазливо изрече О, богът, — дори ми се струва, че бих хапнал едно рохко яйце. И бих изпил чаша мляко.
Ридкъли го зяпаше стъписан.
— Драги, ти наистина ли се чувстваш по-добре?
— Няма съмнение. Готов съм да рискувам и една радостна усмивка.
— Не, не, не! — припряно се намеси Деканът. — Така е абсолютно неправилно. Всеизвестно е, че успешното лечение от махмурлук трябва да бъде съпроводено със смешни писъци.
— Ако искате, да ви разкажа един виц като компенсация — смутено предложи Хленчо.