— Не те ли мъчи желанието — осведоми се Архиканцлерът — да се втурнеш към чешмата и да си пъхнеш главата под ледената струя?
— Ами… нямам такова желание. Мисля си обаче, че една препечена филийка ще ми се отрази благотворно.
Деканът побърза да си свали шапката и на свой ред измъкна отвътре портативен тавмометър.
— О, станало е нещо твърде необичайно — отбеляза той. — Имало е огромен скок в тавмичното напрежение.
— Слушай… — не се отказваше Ридкъли. — Питието поне не ти ли се стори… възлютивичко?
— Никакъв вкус не усетих — любезно го увери О, богът.
— Стига сте се чудили — прихна от досада Сюзън. — Очевидно е. Когато Винчо пие до забрава, Хленчо понася всички мъки. Да, но сега Богът на махмурлука изпи мощно средство срещу махмурлук и въздействието се е предало обратно върху Бога на пиянството.
— Логично — поклати глава Архиканцлерът. — Не може само единият да го отнася. Този път страничните въздействия халосаха другия.
— Някой тук подмяташе кристално кълбо — заговори Хленчо с непререкаемия тон на жаждата за мъст. — Искам сега да го видя какво ще прави онзи хубостник…
Беше голяма чаша, пълна с един от онези коктейли, в които всяка лепкава силна съставка се налива майсторски, за да не се смесят слоевете. Измислят им имена като „Прокобата на небесната дъга“, а където повече държат на истината — „Здравей и сбогом, сива клетчице“.
Отгоре плуваха парченца от марули, лимони и ананаси. Стърчаха две хартиени чадърчета, синичко и розовичко, с по една вишничка на острите връхчета.
Някой идиот бе замразил бучките лед във вид на мънички слончета. Пристрастиш ли се към такива удоволствия, няма спасение.
Богът на пиянството любовно пое чашата под енергичните звуци на вихрена румба. Две момичета се гушкаха нежно в него. Нощта щеше да е хубава. Всичките му нощи бяха хубави.
— Честита Прасоколеда! — пожела на сбирщината си с вдигната чаша. А после: — Ей, да чувате някакъв смахнат шум?… Нещо май лети насам със страшна скорост…
И тогава…
Магьосниците се извърнаха от кристалното кълбо с гримаси на болезнено съчувствие. Само Хленчо се хилеше злобно.
— Аха, второто изригване на гейзера! — кискаше се в захлас и забиваше юмрук във въздуха. — Да! Да! Да!!! Как ти допадна скоросмъртницата, а?
— Като гледам, обърнали сме наопаки причинно-следствената верига — промърмори Ридкъли.
— Завинаги ли? — позволи си плаха надежда О, богът.
— Едва ли. Все пак именно ти си Богът на махмурлука. Щом въздействието на питието отмине, всичко ще си потръгне по старому.
— Значи нямам много време. Моля ви, донесете ми… я да помисля… да, бъчонка тъмно пиво, бутилка перцовка и бутилка какаов ликьор. Да видим ще ти хареса ли, господин Имам-още-място!
Сюзън сграбчи ръката му и го издърпа да седне на скамейката до стената.
— Не се погрижих да изтрезнееш само за да се натряскаш тутакси!
— Тъй ли?
— Искам да ми помогнеш!
— В какво?
— Не си бил човек преди, нали?
Той наведе глава да се огледа.
— Ами… Не съм бил.
— А никога ли не си се въплътявал? — попита Ридкъли.
— Това май е доста личен въпрос — възрази Професорът по неопределени изследвания.
— Хм… Странно. Помня, че открай време ме боли главата, но имам глава отскоро. Не може да е така, нали?
— Съществувал си само потенциално — предположи Архиканцлерът.
— Нима?
Ридкъли се втрещи.
— Ох, аз го направих!… Подхвърлих нещо на младия Стибънс за пиянството и махмурлука…
— Значи си го сътворил, без да се напънеш? — иронично се усмихна Деканът. — Муструм, не е за вярване. И всички можем да го правим, а? Да започнем тогава да си измисляме нови феи и гномчета.
— Като феята на косопада ли? — ухили се Лекторът по съвременни руни. И другите се засмяха.
— Не ми пада косата! — сърдито отсече Деканът. — Разпределя се по-равномерно.
— Същото исках да кажа и аз. Половината върху главата ти, другата половина — върху гребена.
— Нима е срамно да кажеш направо, че оплешивяваш? — безцеремонно попита Ридкъли. — Декане, не знаеш ли какво разправят хората за плешивците?
— Аз ще му напомня — продължи безмилостно Лекторът по съвременни руни, когото Деканът напоследък дразнеше. — „Ей, вижте го тоя, няма коса!“
— За последен ви казвам — аз не опле…
Деканът млъкна, за да се вслуша в звъна на сребърни камбанки.
— Ех, да знаех кой е източникът на този шум! — замечта се свирепо Архиканцлерът.
— Ъ-ъ… — започна неуверено Деканът. — Дали имам нещо… на главата?
Другите магьосници се вторачиха. Нещо наистина шаваше под шапката му.