Той посегна много внимателно и я свали. Миниатюрното гномче, възседнало главата му, държеше по едно снопче коса в ръчичките си. Примига гузно от светлината.
— Някакъв проблем ли има?
— Махнете го от мен! — изрева Деканът.
Останалите старши магьосници се колебаеха. Всички бяха чували по нещичко за теорията, че едни извънредно мънички създания пренасяли болестите. Е, да, гномчето далеч надхвърляше по размери предполагаемите злосторници, но на никого не му се искаше да прихване косопад.
Сюзън обаче посегна и го стисна в шепа.
— Ти ли си феята на косопада? — попита крайно недоверчиво.
— Ами така изглежда — призна си гърчещото се в пръстите й гномче.
Деканът отчаяно опипваше скалпа си.
— А бе, ти какво правеше с косата ми?
— Доколкото се сещам, част от нея трябва да оставя по гребена… Струва ми се обаче, че понякога я оплитам в топчици, с които запушвам канала в банята…
— Как тъй само ти се струва? — учуди се Архиканцлерът.
— Момент, моля — намеси се Сюзън и попита О, бога: — Ти къде беше, преди да те намеря в снега?
— Хм… тъй да се каже… навсякъде. На всяко място, където малко по-рано е поглъщан алкохол до пълно освинване…
— Аха! — възкликна Ридкъли. — Бил си иманентна природна стихия!
— Може и да съм бил — съгласи се Хленчо.
— А когато се пошегувахме за феята на косопада, тя изведнъж се съсредоточи върху главата на Декана, където от месеци забелязвахме усърдието й, само че от учтивост досега не коментирахме това.
— Значи призовавате към живот разни твари — промърмори Сюзън.
— Като например гоблинчето, което дава на Декана огромен чувал с пари? — подсказа с надежда Деканът. Понякога се отличаваше с учудваща бързина на мисълта. Заозърта се в радостно очакване. — Ей, някой чува ли звън на сребърни камбанки?
— Господине, често ли ви връчват огромни чували с пари? — попита спокойно Сюзън.
— Е, не всеки ден, но ако…
— В такъв случай не вярвам из окултните пространства да се намери място и за вашето гоблинче — отсече тя.
— Аз пък открай време се чудя какво ли става с моите чорапи — жизнерадостно съобщи Ковчежникът. — Нали знаете, че все липсва по един от чифта? Като бях момченце, си мислех, че нещо ги отмъква…
Магьосниците се замислиха, после всички чуха приятния звук. Архиканцлерът драматично изправи показалец към тавана.
— Към пералнята!
— Ама тя е надолу! — поправи го Деканът.
— Добре де, надолу към пералнята!
— Само че госпожа Уитлоу никак не обича да й се бъркаме в работата — напомни Професорът по неопределени изследвания.
— А кой е Архиканцлер на този университет, ако смея да попитам? — жлъчно изрече Ридкъли. — Случайно да не се казва госпожа Уитлоу? Ау, каква изненада! Май съм аз!
— Да, ама си я виждал каква е, като се ядоса — промърмори Професорът по неопределени изследвания.
— Вярно си е…
— Тя гостува на сестра си за празника — мило съобщи Ковчежникът.
— Аха! Нима ще се подчиняваме на някаква си икономка?! Надолу към пералнята!
Магьосниците развълнувано се устремиха към вратата. Скоро в залата останаха само Сюзън, Хленчо, Гномът на брадавиците и феята на косопада.
— Би ли ми казала пак кои са тези хора? — озадачено помоли О, богът.
— Някои от най-умните мъже в света.
— И аз съм трезвен в момента, така ли?
— Виж какво, умен не е същото като мъдър или поне разсъдлив. Впрочем някои хора твърдят, че за да направиш първата крачка по пътя към мъдростта, трябва отново да се превърнеш в малко дете.
— А мислиш ли, че те изобщо знаят за втората крачка?
Сюзън въздъхна.
— Вероятно не. Понякога я правят случайно, докато се размотават насам-натам.
— Ясно… Тук дали имат нещо безалкохолно?
Пътят към мъдростта наистина започва с първата крачка.
Фаталната грешка на повечето хора се състои в пренебрегването на факта, че следват още хиляди крачки. Например правят първата крачка към постигането на хармония и пълно сливане с Вселената… И незнайно защо забравят да направят следващата — да живеят седемдесет-осемдесет години на висока планина и дневното им меню да се състои от купичка ориз и две-три купички чай с масло от мляко на тибетски як. Има неоспорими доказателства, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Всички те са се състояли от първи крачки.
В ситуации като тази Деканът беше в стихията си. Водеше бойната групичка между огромните медни казани, мушкаше с жезъла си в тъмните ъгли и подвикваше строго: „Къш! Къш!“
— Но защо създанието би се появило тъкмо тук? — прошепна Лекторът по съвременни руни.