— Ами защото в пералнята действителността не ми изглежда особено устойчива — обясни Ридкъли, надничайки в кош с избелено бельо. — Всяко нещо рано или късно се озовава тук. Трябваше отдавна да си втълпиш тази истина в главата.
— И защо точно сега? — не мирясваше Професорът по неопределени изследвания.
— Стига сте приказвали, ще го подплашите! — изсъска Деканът, изскочи в следващия проход и кресна оглушително.
— А… според вас колко е голяма тази твар, която ни отмъква чорапите? — осведоми се Старшият дискусионен наставник.
— Де да знам — вдигна рамене Архиканцлерът.
— Но като се замисля… Само от мен трябва да се е сдобила с цял тон чорапи през годините.
— И от мен — потвърди Лекторът по съвременни руни.
— Тогава… Къде да търсим? В малки кътчета или в по-широчки! — продължи Старшият наставник с гласа на човек, чийто влак на мисълта току-що е навлязъл в дълъг тъмен тунел.
— Хм… А дали само ги краде — умуваше Професорът по неопределени изследвания, — или ги поглъща?
— Много ценна забележка — одобри Ридкъли. — Ей, постарайте се да не приличате на чорапи!
— Откъде ти… — запъна се Деканът. Всички чуха звука: гръф, гръф, гръф… Стори им се, че издава сериозен апетит.
— Гълтача на чорапи! — изписука Старшият наставник и стисна клепачи.
— Колко пипала очаквате да има? — делово подхвана Лекторът по съвременни руни.
— Звукът е силничък, а? — обади се Ковчежникът.
— Добре де, предположете поне с точност до една дузина — помоли Лекторът по съвременни руни, отстъпвайки заднешком.
— Сигурно ще ни съдере чорапите, щом ни зърне! — завайка се Старшият наставник.
— Аха, значи поне шест-седем пипала?
— Май е зад една от онези перални машини — посочи Деканът.
Машините бяха високи по два етажа и обикновено ги използваха само когато обитателите на Университета се увеличаваха по време на учебната година. За всяка бяха нужни поне шестима работници да стоварват вътре дрехите, да поддържат огъня в парните двигатели и да смазват осите на дървените перки. Ридкъли ги смяташе за олицетворение на извънредно чистия и хигиеничен ад, където попада сапунът след смъртта си.
Деканът застана пред вратата към котелното.
— Има нещо вътре! Чуйте! Гръф, гръф…
— Спря! — изсъска той. — Знае, че сме тук! Готови ли сме? Напред! Къш!
— Недей! — изстена Лекторът по съвременни руни.
— Аз ще отворя вратата, а вие ще го спрете, ако побегне! Едно, две, три! Олеле…
Шейната се издигаше в натежалото от сняг небе.
— ОБЩО ВЗЕТО, МИНА МНОГО ДОБРЕ, НАЛИ?
— Да, господарю.
— ВСЕ ПАК МАЛКО МЕ ОЗАДАЧИ ОНОВА МОМЧЕНЦЕ С РИЗНИЦАТА.
— Господарю, според мен беше градски страж.
— НАИСТИНА ЛИ? Е, И ТОЙ СИ ТРЪГНА ЩАСТЛИВ, А ТОВА Е НАЙ-ВАЖНОТО.
— Тъй ли, господарю?
Албърт се безпокоеше. Идеите сякаш се просмукваха чрез осмоза в Смърт. Разбира се, ясно му беше защо се наложи да вършат всичко това, но господарят му… Честно казано, понякога проявяваше липса на необходимия интелектуален инструментариум, за да осъзнае кое трябва да бъде действително, а кое не бива…
— И ВЕЧЕ СЪМ УВЕРЕН, ЧЕ ОТРАБОТИХ ПРАВИЛНИЯ СМЯХ. ХО. ХО. ХО.
— О, да, звучи много весело. — Албърт се загледа в списъка. — Все пак работата продължава. Следващата спирка е съвсем наблизо, най-добре да не се реем прекалено нависоко.
— ЧУДЕСНО. ХО. ХО. ХО.
— Малката кибритопродавачка Сара, пред вратата на магазина за тютюневи изделия на Тимбъл, булевард „Капанът за пари“.
— А ТЯ КАКВО СИ Е ПОЖЕЛАЛА ЗА ПРАСОКОЛЕДА? ХО. ХО. ХО.
— Нямам представа. Никога не е пращала писмо на Дядо Прас. Между другото, ако позволите да ви подскажа, не е нужно да изричате „Хо, хо, хо“ постоянно. Я да видим…
Устните на Албърт се размърдаха беззвучно.
— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЕДНА КУКЛА БИ БИЛА ПОДХОДЯЩА И В ТОЗИ СЛУЧАЙ. ИЛИ ПОДОБНА МЕКА ИГРАЧКА. ЧУВАЛЪТ МАЙ ЗНАЕ КАКВО ДА ПОДАДЕ. АЛБЪРТ, КАКВО ИМАМЕ ЗА НЕЯ? ХО. ХО. ХО.
Нещо дребно попадна в костеливата ръка.
— Ето това.
— О…
Миг смразяващо мълчание, през който двамата се взираха в животомера.
— Имате си и постоянно занятие — обади се омърлушен Албърт. — А животът си тече, господарю. Във всякакъв смисъл.
— НО СЕГА Е ПРАСОКОЛЕДА…
— Доколкото разбирам, традиционен момент и за такива случки.
— НАЛИ УЖ Е НОЩ НА ВЕСЕЛИЕ…
— Сещам се какво ви притеснява… Само че хората се развеселяват още повече, когато знаят, че на други не им е до смях — безстрастно обясни Албърт. — Така е уреден светът. Господарю, какво има?
— НЕ. НЕ МОЖЕ ДА Е УРЕДЕН ТАКА.
— Не съм се отказал да намеря малко мляко… — смънка унило О, богът, взирайки се в страховитата армия от дамаджани, кани и бутилки.