— Не ми се вярва Архиканцлерът да е разрешил пиенето на мляко в Невидимия университет. — съвсем го обезсърчи Сюзън. — Знаел откъде идва млякото и смятал процедурата за крайно нехигиенична. И това го казва човек, който изплюсква поне три яйца на закуска! А ти как научи за млякото?
— Е… имам някакви спомени. Не за нещо определено. Просто спомени. Например знам, че дърветата обикновено растат с зеленината нагоре… Сигурно боговете поначало знаят тези неща.
— А случайно да притежаваш някакви божествени сили?
— Вероятно бих успял да превърна вода в питие, от което да ти се подкосят краката. — Той си почеса носа. — Това ще ти помогне ли? Почти не се съмнявам и че съм способен да навличам на хората съсипващо главоболие.
— Аз само искам да разбера защо моят дядо се държи… чудато.
— Защо не попиташ него?
— Не иска да ми каже!
— Той често ли повръща?
— Едва ли. Яде твърде рядко. Хапва за удоволствие къри един-два пъти в месеца.
— Трябва да е доста кльощав.
— Нямаш представа колко си прав.
— В такъв случай… Често ли се гнуси от отражението си в огледалото? Пита ли се защо езикът му е вечно обложен с отвратителен жълт налеп? Може би имам някаква власт над хората, които страдат от махмурлук…
— Не му е присъщо. Май пропуснах да ти кажа… Дядо ми е Смърт.
— За кого?
— Ами Смърт. За всички. Като им дойде времето.
— Кой, онзи с черната роба…
— …острата коса, белия кон. И е скелет.
— Нека да уточним това — загрижено промълви О, боже на махмурлука. — Според теб дядо ти е Смърт, а смяташ, че той се държи чудато?
Гълтачът на чорапи изгледа плашливо магьосниците, но челюстите му отново заработиха усърдно.
Гръф, гръф…
— Този е мой! — викна възмутен Професорът по неопределени изследвания и посегна.
Гълтачът се дръпна пъргаво. Приличаше на дребно слонче с широк и раздут в края хобот, в който тъкмо изчезваше чорапът на Професора.
— Ама че нелепо създание! — подсмихна се Ридкъли и миролюбиво облегна жезъла си на стената.
— Пусни го, гадна твар! — изръмжа Професорът по неопределени изследвания и пак протегна ръка да си вземе чорапа.
Гълтачът се опита едновременно да отскочи и да остане на мястото си. На теория това би трябвало да е неосъществимо, но в действителност го правят множество малки животни, ако ги свариш да ядат нещо, което обикновено не им е достъпно. Краката стъпват чевръсто, но шията и трескаво дъвчещите челюсти само се изпъват и се въртят около мислената ос, върху която се намира храната.
Чорапът хлътна в хобота с мляскане и създанието се скри тромаво зад един парен котел. След малко надникна недоверчиво.
Ридкъли отвори чекмедженце в шапката си и извади лула и кесийка ароматизиран тютюн. Драсна грамадна клечка кибрит по котела. Вечерта се оказа несравнимо по-интересна от очакванията му.
— Трябва да си изясним това най-сетне — промърмори през зъби, докато изпълваше въздуха с мирис на есенни огньове. — Не бива разни създания да изскачат от нищото само защото някой си ги е представил. Не е хигиенично.
Шейната спря рязко в края на „Капанът за пари“.
— ДА ВЪРВИМ, АЛБЪРТ.
— Господарю, знаете, че не е редно да вършите това. Нали помните какво стана предишния път?
— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО СТОРИ.
— Но… — отчаяно заекна Албърт. — Жалкият край на малките кибритопродавачки е част от същността на Прасоколеда! Тоест… Хората слушат тъжната история и си казват: „Може да сме по-бедни от сакат банан, може да ядем само кал и стари ботуши, но поне сме по-добре от горкичката кибритопродавачка.“ Чувстват се щастливи и доволни от малкото, което имат.
— АЛБЪРТ, ЗНАМ МНОГО ДОБРЕ В КАКВО СЕ СЪСТОИ СЪЩНОСТТА НА ПРАСОКОЛЕДА.
— Извинете, господарю. Само че… И за нея не е зле. Събужда се, а наоколо всичко е светло и топло, звучи прекрасна музика и я заобикалят ангели.
Смърт спря внезапно.
— НИМА? ДОШЛИ СА В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА С ТОПЛИ ДРЕХИ И ГОРЕЩ ЧАЙ ЗА НЕЯ?
„Ами сега? Господарят пак е в едно от смахнатите си настроения…“
— Не точно в последната минута. По-скоро след нея…
— ЗНАЧИ СЛЕД КАТО МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ Е…
— Да. Съжалявам, господарю. Такава е историята. Вината не е моя.
— А ЗАЩО ДА НЕ СЕ ПОЯВЯТ ПО-РАНО? КОГАТО ПОИСКАТ, АНГЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ БЪРЗАЦИ.
— Не ми е ясно, господарю. Май хората смятат, че с този край е… по-правилно. — Албърт се намръщи. — Да, но като се замислих отново…
Смърт сведе поглед към фигурката, която снегът затрупваше полека. После постави животомера във въздуха и го докосна с пръст. Блесна синкава искра.