— Ясно, обаче съм адски сигурен, че никога не е имало Гълтач на чорапи или О, Боже на махмурлука.
+++ Няма основателна причина да не съществуват. +++
— Машината налучка отговора — обяви Лекторът по съвременни руни. — Дребосък, дето разнася брадавици, не е по-нелеп от феята, която взема падналите млечни зъби на децата и оставя парички в замяна.
— Ами Гълтача? — пак се ядоса Професорът по неопределени изследвания. — Ковчежникът само спомена как отдавна подозирал, че някой му отмъква чорапите и — хоп! Създанието се появи.
— Но всички ние му повярвахме, нали? На мен ми се стори най-правдоподобното обяснение за всички изгубени чорапи. Ако падаха зад чекмеджетата, в гардероба трябваше да се е натрупала цяла планина!
— Разбирам ви — замислено изрече Пондър. — Същото е като с моливите. Купувал съм стотици, а не помня нито един да съм изписал докрай. Дори аз понякога се питам дали нещо не се прокрадва и не ги…
Далечен звън на камбанки. Пондър се смръзна.
— Да се оглеждам ли? — попита жално. — Страшно ли е?
— Прилича ми на много сащисана птица — успокои го Ридкъли.
— И то с извънредно уродлив клюн — добави Лекторът по съвременни руни.
— Ех, да знаех кой дрънчи с онези камбанки! — заканително произнесе Архиканцлерът.
Сюзън не можеше да се опомни от смайване. О, богът я слушаше внимателно и сериозно, май дори не му хрумваше да не повярва и на една-единствена дума. Тя не си бе позволявала досега да говори така пред никого. Сподели това с Хленчо.
— Ами аз нямам вродени предразсъдъци — смотолеви О, богът. — Сигурно защото не съм се раждал.
— Както и да е, обясних ти положението си. Очевидно не съм наследила… физическите му особености. Просто гледам на света по определен начин.
— Какъв по-точно?
— Ами невинаги го смятам за непреодолимо препятствие. Ще ти покажа.
Затвори очи. Чувстваше се по-добре, когато не виждаше какво прави, защото част от съзнанието й настояваше упорито, че не е възможно.
Усети само някакво студено гъделичкане.
— Е, видя ли нещо? — попита, без да отваря очи.
— Ъ-ъ… Ръката ти мина през плота на масата.
— Убеди ли се?
— Хм… Да разбирам ли, че останалите човеци не могат да вършат това?
— Да!
— Моля те да не ми викаш. Нямам богат опит с хората, ако не броим моментите, когато слънцето тепърва наднича през пролуките в завесите. Тогава човеците обикновено копнеят земята да се отвори и да ги погълне.
— Има и друго — продължи Сюзън. — Спомням си неща, които още не са се случили.
— Не е ли полезно да имаш такава дарба?
— Не е! Защото тъй и не узнавам как ще… Ще ти го обясня иначе — все едно надничаш в бъдещето през ключалка. Мяркат ти се някакви късчета, но не проумяваш значението им, докато не отвориш вратата и не видиш къде им е мястото. Тъй… Убеден ли си, че не знаеш защо попадна в замъка на Дядо Прас?
— Убеден съм. Помня само, че… Имаш ли представа какво е безплътното съзнание?
— О, да!
— Радвам се. Аз пък бях безплътно главоболие. И в един миг вече лежах по гръб, какъвто нямах дотогава, насред купища непознато за мен студено бяло вещество. Щом ще започваш съществуването си, трябва да го направиш все някъде, нали?
— Там, където го е нямало онзи, който би трябвало да съществува — прошепна Сюзън на себе си.
— Моля?
— Дядо Прас не беше в замъка си. И без това не очаквах да го заваря там именно в тази нощ, само че го нямаше не защото беше другаде, а защото не беше никъде. Дори замъкът вече изчезваше.
— Дано започна по-скоро да се ориентирам в тази щуротия с въплътяването — промърмори О, богът.
— Повечето хора… — подхвана Сюзън, но ледена тръпка мина по цялото й тяло. — О, не… Какво прави той? КАКВО ПРАВИ?!
— ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА ПРЕЦЕНЯ, ЧЕ СВЪРШИХМЕ ДОБРА РАБОТА.
Шейната се носеше с гръм в нощта. Под тях прелитаха замръзнали равнини.
— Хм… — подсмръкна Албърт.
— КАК БИ НАРЕКЪЛ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СИ СЕ СГРЯЛ ОТВЪТРЕ?
— Разклатени нерви! — отсече Албърт.
— НИМА НАИСТИНА ЗАБЕЛЯЗВАМ У ТЕБ НЕПОДХОДЯЩА ЗА ПРАЗНИКА РАЗДРАЗНИТЕЛНОСТ? НЯМА ДА СИ ПОЛУЧИШ ЗАХАРНОТО ПРАСЕНЦЕ, ДА ЗНАЕШ.
— Господарю, никакви подаръци не ща — въздъхна Албърт. — Ех, ако можех да се събудя и всичко да си е нормално! Нали сам знаете, че всичко се обърква, когато започнете да променяте света?…
— НО НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ПРОМЕНЯ СВЕТА. С ПО НЯКОЕ МАЛКО ЧУДО И ВЕСЕЛ СМЯХ. ТАКА УЧИ ХОРАТА В КАКВО Е СМИСЪЛЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА.
— И какъв е? Че са изклани достатъчно говеда и свине, та с малко късмет всички ще имат храна до пролетта?
— Е, АЗ ИМАХ ПРЕДВИД ИСТИНСКИЯ…
— Аха! Да отсекат главата на някой нещастник вдън гори тилилейски само защото е намерил черно бобче в паницата си. Иначе, виждате ли, слънцето нямало да изгрее.