— НЕСЪМНЕНО НА ПРАЗНИКА СЕ ПРИДАВА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, НО…
— Как не се сетих! Трябва да подгонят и да убият някой окаян звяр, после да пускат стрели през клоните на ябълките, та да прогонят всички сенки. Това ли е?
— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ИМА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, ОБАЧЕ…
— Ясно, говорите за паленето на глупашки огромен огън, за да намекнат на слънцето, че е крайно време да се подаде над хоризонта и да си върши работата.
Смърт помълча. Шопарите преодоляха вихрено поредния рид.
— АЛБЪРТ, ИНАТИШ СЕ.
— Ами аз само такъв реален смисъл виждам в празника, ако гледам трезво на нещата. Господарю, всичко е заради слънцето. Белият сняг, червената кръв и слънцето. Това е. Друго няма.
— ДОБРЕ, ЩЕ ТИ УГОДЯ. ЗНАЧИ ДЯДО ПРАС МОЖЕ ДА НАУЧИ ХОРАТА КАКЪВ Е НЕРЕАЛНИЯТ СМИСЪЛ НА ПРАЗНИКА.
Албърт плю във въздуха.
— Ха! „Не е ли най-добре всички да сме милички един с друг?“ Нещо такова, а?
— ЧУВАЛ СЪМ МНОЖЕСТВО НЕСРАВНИМО ПО-ЗЛОВЕЩИ ЛОЗУНГИ.
— Олеле…
— ИЗВИНЯВАЙ. — Смърт бръкна в робата си и извади животомер. — АЛБЪРТ, ОБЪРНИ ШЕЙНАТА. ДЪЛГЪТ НИ ЗОВЕ.
— Кой — постоянният или временният?
— ЩЕ ТИ БЪДА ОСОБЕНО БЛАГОДАРЕН, АКО СЕ НАСТРОИШ МАЛКО ПО-СГОВОРЧИВО.
— Очарователно! — възкликна Ридкъли. — Имате ли още някой молив?
— Той излапа четири — намусено напомни Лекторът по съвременни руни. — А вие знаете добре, че вече си ги плащаме от собствения джоб.
Напоследък това беше болното място. Подобно на мнозина, които нищичко не разбират от практическа икономика, Муструм Ридкъли приравняваше финансовия контрол с броенето на кламери. Дори старшите магьосници трябваше да му представят стария молив, изписан до огризка, за да получат нов от винаги заключеното шкафче под бюрото му. Разбира се, никой не пазеше изписаните си моливи, затова се подлагаха на унижението да си ги купуват.
А причината за изчезването на злополучните огризки се пъчеше пред тях и поглъщаше поредния НВ чак до гумичката, която изплю по Ковчежника.
Пондър Стибънс пишеше усърдно.
— Май става така… При нас се персонифицират различни сили, точно както смята и Хексът. Но магията действа само ако нещото е… логично. — Той преглътна на сухо. Пондър поначало беше голям почитател на логиката въпреки многобройните разочарования поради живота в Невидимия университет. Никак не му беше приятно да използва думата по този начин. — Не искам да кажа, че е логично да има Гълтач на чорапи, но… все пак има смисъл… поне като работна хипотеза.
— Досущ като Дядо Прас — вметна Ридкъли. — Ако си хлапе, историйката не е по-лоша от всяка друга, напи?
— И защо да не е логично, че съществува и гоблинче, което ще ми носи огромни чували с пари? — сърдито попита Деканът.
Архиканцлерът подаде поредния молив на крилатия крадец.
— Ами… — започна Пондър. — Първо, никога не сте получавал тайнствени чували с пари, за да имате нужда и от обяснение на този факт, и второ, никой друг не смята, че това може да се случи.
— Хъ!
— А защо тъкмо сега? — изсумтя Ридкъли. — Ей, това приятелче ми кацна на ръката! У някого остана ли моливче?
— Е, тези сили ги е имало винаги — вдигна рамене Пондър. — Открай време чорапите и моливите изчезват загадъчно. Но защо изведнъж започнаха да се персонифицират… Опасявам се, че не знам каква е причината.
— Струва си обаче да научим отговора възможно по-скоро — натърти внушително Ридкъли. — Нетърпимо е! Разни жалки подобия на богове и всевъзможни кокошкарчета от отвъдното да ни се мотаят в краката само защото хората предполагат съществуването им… Така можем да стигнем до какво ли не. Ами ако някой идиот заяви, че има и бог на стомашното разстройство?
Звън на сребърни камбанки.
— Ъ-ъ, сър… — заекна Пондър. — Мисля, че се намери такъв.
— Какво ти става?!
О, Боже на махмурлука хвана момичето за раменете. Май бяха прекалено костеливи…
— ПРОКЛЯТИЕ — изрече Сюзън безизразно.
Отблъсна го, опря се на масата и наведе глава, за да не се вижда лицето й. Най-сетне наложи волята си, както бе свикнала през последните години, и си възвърна собствения глас.
— Той постъпва все по-необичайно — промърмори под носа си. — Усещам как го прави. И така въвлича мен. Защо върши всичко това?
— Не се сещам — смънка О, богът, отстъпвайки припряно. — Слушай… когато ти… преди да се извърнеш… сякаш имаше много тъмен грим около очите… ама знаех, че не е така…
— Не е трудно да го проумееш! — вторачи се тя ядосано в него. Косата й пак си променяше прическата. Винаги го правеше в напрегнати моменти. — Нали знаеш как се наследяват разни чудатости в семействата? Сини очи, криви зъби и тям подобни. Е, в моето семейство Смърт е наследствена черта.