— Хм, това все пак важи и за всяко друго семейство…
— Млъкни, не ми се слушат глупости! Говоря ти за Смърт с главна буква. Ако той се отплесне в щуротии, аз трябва да поема неговите задължения. А често му се случва да се разсее. Не знам какво е сполетяло истинския Дядо Прас и защо дядо ми върши неговата работа. Познавам обаче мисленето му. Той не е… дебелокож като хората. Не умее нито да забравя, нито да си затваря очите. Приема всичко логично и буквално и изобщо не разбира защо това не винаги помага…
Забеляза, че сериозно е озадачила Хленчо.
— Ще се опитам да ти обясня иначе… Ти как би решил задачата да нахраниш всички хора по света?
— Аз ли? Ами как… Сигурно трябва да помисля за господстващите в момента политически системи, да проуча разпределението и използването на обработваемата земя, също да…
— Именно. А той просто би дал всекиму толкова храна, че да засити глада си.
— Охо! Ясно. Крайно непрактичен подход…
Оглуши ги страхотен трясък.
Сюзън и Хленчо се вторачиха стреснати в огромното туловище, проснато сред останките от цяла маса, отрупана с плодове.
— Ей, този падна направо от въздуха! — прошепна О, богът.
— Тъй ли… Не стой като закован за пода! Помогни ми да го вдигнем! — заповяда тя, борейки се с грамадна диня.
— Само че зад ухото му виси чепка грозде…
— Е, и?
— Дори не ми се мисли за грозде, камо ли да го пипам…
— Я не се занасяй!
Заедно успяха да изправят на крака новодошлия.
— Тога, сандали… изглежда донякъде като теб — отбеляза Сюзън, внимателно оглеждайки олюляващата се фигура.
— И аз ли бях толкова зелен в лицето?
— Почти.
— Има ли… има ли тоалетна наблизо? — измъчено попита явлението.
— Доколкото знам, трябва да минете под онази арка и да свърнете вляво. Чувала съм обаче, че вътре не е особено приятно.
— Нищо ново — изпъшка тлъстото туловище и се заклатушка натам. — Може ли после да ми дадете чаша вода и една препечена филийка…
— Този да не ти е приятел? — поклати глава Сюзън.
— Струва ми се, че е Богът на стомашното разстройство. Слушай… аз май си спомням нещо отпреди въплътяването си. Ще ти прозвучи глупаво…
— Казвай, де!
— Зъби — прошепна той смутен.
— Не искаш да кажеш, че някоя зъбата твар те е нападнала, докато си бил безплътен, нали?
— Разбира се, че не. Усещах… зъбатост. Вероятно това не ти подсказва нищо. А и като Бог на махмурлука съм преживявал доста по-лоши неща.
— Зъби. Много зъби. Не страшни, а мънички. В неизброими количества — мърмореше си тя. — И някак те натъжават.
— Да! Как позна?
— Може би си спомних предварително какво ще ми кажеш. Не знам… А да си виждал голямо червено светещо кълбо?
О, богът се позамисли.
— А, боя се, че не съм сигурен. Само зъби. Много, ама много зъби.
— И аз някак долових — промълви Сюзън, — че… зъбите са важни.
— ПИСУК — обади се Смърт на мишките, който кротко гризеше сиренце.
Обърнаха се към него. Сочеше сивите си зъбки.
— И какво общо има феята на зъбчетата? — учуди се Сюзън.
— ПИСУК.
— А каква е тази фея на зъбчетата? — попита О, Боже на махмурлука.
— Напоследък често се среща. Всъщност са много, а не една. Едва ли не търговска организация. Връчват им подвижна стълба, портмоне с парички, клещи и… хайде на работа!
— Клещи ли?!
— Разбираш ли… Ако няма дребни и не могат да й върнат ресто, трябва да вземе още едно зъбче, за да се отчете. Но феите на зъбчетата са безобидни. Познавам няколко от тях. Обикновени момичета, които трябва някак да си изкарват прехраната. За никого не са заплаха.
— ПИСУК.
— Дано дядо ми не си втълпи, че отсега нататък ще върши и тяхната работа. Ох, само като си го представих!…
— Значи събират зъби?
— Нали това ти обяснявах досега.
— А защо?
— Как тъй защо? С това се занимават.
— Тоест… къде отнасят зъбите, след като ги съберат?
— Не знам! Ами… Вземат зъбчета от децата, дават парички за тях… Що за въпрос: „Къде отнасят зъбите?“
— Само ми е интересно. Вероятно всички хора знаят отговора и е глупаво да разпитвам за общоизвестен факт.
Сюзън се вторачи въпросително в Смърт на мишките.
— А-а… къде всъщност отнасят зъбите?
— ПИСУК?
— Плъхчето разправя, че и то няма как да знае — преведе гарванът. — Да не ги продават? — Почука с човка по един буркан. — Хей, изглеждат много приятно, едни такива сбръчкани. Да не са?…
— Мариновани лешници — разсеяно го обезкуражи Сюзън. — Добре де, какво ги правят всички онези зъбчета? Каква полза от тях? Но… Каква ли беля би могла да направи една фея на зъбчетата?