Шейната пореше въздуха с грохот и оставяше бурни вихри след себе си.
— Ама че кеф… — мърмореше Албърт, вкопчил се до болка в гредите.
Плъзгачите докоснаха един покрив близо до Невидимия университет и шопарите спряха. Смърт отново погледна животомера в ръката си.
— СТРАННО.
— А, за разнообразие ще поработите с косата, тъй ли? — попита Албърт. — Без фалшивата брада и веселия смях? — Огледа околността и сарказмът му се смени с недоумение. — Ха! Как е възможно някой да умре тук?
Фактът обаче беше неоспорим. На снега лежеше труп. И личеше, че е умрял току-що. Албърт примижа към небето.
— Няма откъде да се стовари, а по снега не се виждат стъпки — мърмореше озадачен, а в това време Смърт замахна с косата. — Откъде ли се е взел? Облечен е като някой частен страж. И са го намушкали с нож. Гадна рана.
— Никак не е добре, да — съгласи се духът на човека, взирайки се в доскорошното си вместилище.
После се озърна към Смърт и Албърт, стъписването му отстъпи пред потреса.
— Докопаха зъбчетата! До последното! Просто нахълтаха и… Не, почакайте!…
Избледня и изчезна.
— Това пък какво беше?!
— ТОЙ ПОТВЪРДИ ПОДОЗРЕНИЯТА МИ.
— Виждате ли каква служебна значка има на дрехите си? Емблемата доста прилича на зъб.
— НАБЛЮДАТЕЛЕН СИ.
— И откъде се е пренесъл тук този труп?
— ОТ МЯСТО, КЪДЕТО АЗ НЕ МОГА ДА ПРОНИКНА.
Албърт се обръщаше ту към тялото, ту към безизразния череп на Смърт.
— Все си мисля колко е забавно, че случайно се натъкнахме на вашата внучка…
— О, ДА.
Албърт го изгледа изпод вежди.
— Особено като си спомним огромния брой на комините и дечицата.
— НАИСТИНА.
— Всъщност беше смайващо съвпадение.
— КАКВО ЛИ НЕ СТАВА ПО СВЕТА.
— Дори бих казал, че не е за вярване.
— ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ.
— Не само животът, както виждам — поклати глава Албърт. — А тя направо побесня, нали? Не бих се учудил, ако започне да разпитва наляво и надясно.
— ТАКИВА СТЕ СИ ХОРАТА.
— Но Смърт на мишките ще се навърта край нея, а? Ще я наглежда, образно казано. Може и да я упъти тук-там.
— МАКАР ЧЕ Е ДРЕБОСЪК, ТОЙ Е ГОЛЯМ ХАЙМАНА.
Албърт най-сетне си призна, че не може да победи в това надлъгване. В края на краищата Смърт имаше идеалната физиономия за покер със сериозни залози.
— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ ТЯ ЩЕ СЕ ДЪРЖИ РАЗУМНО — добави господарят му.
— Да бе, типична наследствена черта — промърмори Албърт.
Като мнозина бармани и Игор държеше бухалка под тезгяха, за да решава дребните проблеми, които възникват обикновено малко преди часа за затваряне на заведението. Е, само дето „Ковчезите“ никога не затваряха, а Игор винаги стърчеше зад бара.
Освен това неговото любимо оръжие малко се различаваше от типовия модел. Имаше сребърни шипове (за върколаци), беше окичено с чесън (за вампири) и увито с парче от одеяло (за караконджоли). За останалите обикновено стигаше и фактът, че дългата две стъпки бухалка е издялана от блатен дъб.
Игор наблюдаваше с интерес прозореца. По стъклото пълзеше скреж и незнайно защо оформяше картинка на три кученца, надничащи от ботуш.
После някой го потупа по рамото. Обърна се с вдигната бухалка, но се отпусна.
— А, вие ли сте, госпожице… Не чух да се отваря вратата.
Нямаше как да е чул. Сюзън бързаше.
— Игор, виждал ли си напоследък Вайълет?
— Коя? Момичето, дето събира зъбчета? — Единствената му вежда се изви от напрежението на мисълта. — Не, от седмица или две не се е мяркала.
Веждата се сгърчи раздразнено, когато Игор забеляза гарвана да се примъква към полупразна паничка с ядки.
— Госпожице, махнете онова оттам. Знаете правилото за витаещите спътници и домашните любимци. Ако при поискване не могат да се преобразят в човек, не им е мястото тук.
— За разлика от сбирщината тук имам повече мозъчни клетки, отколкото пръсти — обади се дрезгаво птицата.
— А къде живее Вайълет?
— Госпожице, никога не отговарям на такива въпроси…
— ИГОР, КЪДЕ ЖИВЕЕ ВАЙЪЛЕТ?
— Кривокраката улица, до майстора на рамки за картини — отвърна устата му без намесата на съзнанието. Веждата се набръчка от гняв. — Госпожице, не сте за пръв път тук, спазвайте правилата! Никой не ме ръфа за гърлото и никой не ми се крие зад вратата! И вие не ми пробутвайте номера с дядовия ви глас! Мога да ви изключа от клуба за такива волности!
— Съжалявам, но проблемът е извънредно спешен.
С ъгълчето на окото си тя забеляза, че гарванът е изпърхал безшумно върху рафтовете и бърника в някакво гърненце.