— О, тепърва откриваш цял нов свят — подсмихна се Сюзън. — Продължавай.
— „Нухакме Икта, същата Малкото съкровище. Мазето на «Веселото фиде», Клачистански денонощен магазин и бърза закуска, ъгъла на «Димна» и «Подгизнала». Реджиналд Лилиуайт, същият Банджо, Бияча, Грамадата, Издирва се. Стая 17, ОПА.“
— А какво е ОПА?
— Съкращение. Така наричаме Асоциацията на духовно преродените младежи, следващи култа към Слузестия Бог Бел-Шамхарот. Е, този последният прилича ли ти на детенце, което ще очаква посещение от феята на зъбчетата?
— Не.
— И на мен. По-скоро би очаквал делова визита от Стражата.
Сюзън зарея поглед из стаята. Такава дупка човек наема, ако се надява да не остане дълго тук. Но беше и донякъде стъписващ фактът, че повечето обитатели на такива стаи оставаха завинаги в тях, макар намеренията им да бяха съвсем противоположни.
Евтино тясно легло, олющена мазилка, мъничко прозорче…
— Къде ли би могла да носи зъбчетата? — чудеше се на глас. — За какво й са, по дяволите?
Някой почука на вратата. Сюзън отвори. Пред прага стоеше нисичък плешив мъж с дълго кафяво палто. Държеше бележник. Примига нервно, когато я видя.
— Ъ-ъ…
— С какво мога да ви бъда полезна? — осведоми се Сюзън хладно.
— Такова, видях, че свети, та си викам: „Вайълет трябва да се е прибрала.“ — Въртеше неспокойно молива, вързан с канапче за бележника. — Поизостанала е с графика, да ви кажа, пък и за парите не се е отчела. И Ърни не се върна с каруцата, пък аз трябва вече да пращам доклада. Дойдох… дойдох, щото може да е болна, а не е редно човек да е самичък и болен на Прасоколеда…
— Вайълет не е тук — безизразно съобщи Сюзън. Мъжът се вторачи разтревожен в нея и завъртя глава.
— Ех… У нея са към тринайсет долара зъбни компенсации. Няма как, ще ги впиша в доклада като липса.
— На кого докладвате всъщност?
— Ами на началството, както си му е редът. Дано не стане гнусотия като с онази история в Куирм, дето момичето започна да краде от къщите… Още ни трият сол на главите…
— На кого докладвате?
— Стълбата и клещите също струват пари — продължи мъжът монотонната си жалба от света, който не разбира мъката да попълваш всекидневно формуляри в три екземпляра. — Как да си гледам работата, ако наемните работници отмъкват инструменти? Знам ги аз какво си мислят отначало — ще има само ясни летни нощи. Като ги продуха ветрецът, свиват платната. „Чао, Чарли, ставам келнерка, поне да съм на топло.“ И тая история с Ърни… Знам го що за мърльо е. Глътчица да се сгрее, втора да не се мине, после трета, щото му се пие… Всичко трябва да опиша в доклада, а кого ще изкарат виновен накрая?
— Вас, нали? — промълви Сюзън, почти изпаднала в хипноза.
Познаваше хората с такъв глас. Настъпеше ли краят на света, те пак щяха да се тревожат, че накрая за всичко ще обвинят тях.
— Тъй си е — малко недоволно потвърди мъжът. Не би позволил съчувствието да внесе лъч светлина в мрака на битието му. — Момичетата все се оплакват, ама аз им казвам: „Паднало ви се е на работата лекото, питате ли ме как газя до колене в разни бумаги и попълвам липсите от джоба си?“ А като се започне…
— Вие ли наемате на работа феите на зъбчетата? — бързо вметна Сюзън.
Дребосъкът се понаежи.
— Тъй си е, ама отговарям и за събирането и доставката…
— Къде доставяте зъбчетата?
Той я зяпна. Изискващите точен отговор въпроси май не му бяха по силите.
— Само се грижа да бъдат натоварени в каруцата — замънка намръщен. — Щом Ърни ми подпише товарителницата, моите отговорности приключват. Ама нали ви казах, тоя път Ърни не върна каруцата и…
— Нима ви е нужна цяла каруца за шепа зъбчета?
— А, има и храна за пазачите, освен това… Вие пък коя сте и какво правите тук?
Сюзън се изопна в целия си ръст.
— Нищо не ме задължава да ви понасям повече — съобщи му мило и се наведе към лицето му. — ЧАРЛИ, КАКВА Е ТАЗИ КАРУЦА?
О, богът отскочи встрани, а мъжът с кафявото палто се долепи до стената на коридора.
— Ами дето тръгва всеки вторник… — задъха се безпомощно. — Ама какво…
— И НАКЪДЕ ОТПЪТУВА КАРУЦАТА?
— Не ми влиза в работата! Щом…
— …Ърни подпише товарителницата и така нататък. Ясно. Как е фамилията на Вайълет?
Той поумува.
— ЗАДАДОХ ТИ ВЪПРОС!
— Вайълет Ботлър! — избълва дребосъкът.
— Благодаря. Какво става накрая със зъбчетата?