Мъжът само примига насреща.
„Несбъднат тиранин — взе му мярката Сюзън. — Нищожен, слаб, скучен тиранин, който не успява да тормози почти никого, защото трудно се намират по-нищожни и слаби от него. Затова гледа да затрудни по мъничко живота на всички останали…“
— Що за въпрос? — успя да се заяде той въпреки погледа й.
— Никога ли не сте се питал? — измамно кротко отвърна тя и добави мислено: „Защото и аз не съм се питала. Дали някому е хрумвало?“
— Не ми влиза в работата, аз само…
— Да, да, чух. Благодаря. Бяхте много отзивчив.
Мъжът се опули, обърна се светкавично и се втурна надолу по скърцащата стълба.
— Толкова е лесно! — изсъска Сюзън. — Ако пожелая, ще намеря всекиго. Наследствена черта.
— О, добре…
— Не е добре. Имаш ли представа колко ми е трудно да бъда нормална? Знаеш ли колко дреболии трябва да помня непрекъснато? Как да заспивам, за какво са дръжките на вратите…
„Защо ли беснея пред него? За него е нормално само да повръща, когато другите преливат.“
— Да вървим! — заповяда тя и тръгна към стълбата.
Изобщо не би я затруднило отново да си припомни безсмъртието, да яхне коня, да знае всичко. И с всеки път наближаваше денят, когато за нея нямаше да има връщане.
Смърт е наследствена черта. В известен смисъл това важи за всекиго.
— Сега накъде? — попита О, богът.
— В общежитието на ОПА.
Старецът в къщурката се блещеше слисан към подреденото на масата му угощение. Свиваше се на трикракото си столче като паяк в огън.
— А бе, аз съм си сготвил малко бобец… — посмя да изблее към неочакваните гости.
— О, небеса, немислимо е да ядеш тъкмо боб на Прасоколеда! — ухили се благодушно кралят. — Това носи ужасен късмет, сериозно ти говоря!
— Че аз отде да знам — смънка старецът и заби поглед в скута си.
— А ние ти донесохме великолепни ястия. Не си ли съгласен?
— Убеден съм, че преливаш от благодарност — натърти пажът.
— Да де, много сте щедри… — изцърка старецът като мишок.
Мигаше и се чудеше какво да прави.
— Виж, пуйката си е почти недокосната, по нея има още много месо — убеждаваше го кралят — Хапни си и от тази възхитителна патица, пълнена с лебедови дробчета…
— …ама аз си падам по бобеца, от никого нищичко не съм искал — оплака се старецът.
— Човече, няма от какво да се притесняваш — великодушно го успокои кралят. — Прасоколеда е в края на краищата! Случайно надникнах през прозореца и попитах младия Жермен: „Кой ли е онзи симпатяга?“ А той ми отвърна. „Един селянин, живее до гората.“ Аз реших, че и без това не мога да сложа още дори залък в устата си. Събрахме всичко във вързоп и ето ни при теб!
— Предполагам, че си трогнат до сълзи — сурово изрече пажът. — Внесохме лъч светлина в тунела на живота ти, а?
— Е, има таквоз нещо, ама аз бобеца си го кътам цяла седмица за днеска. Опекъл съм си картофки в жаравата. Намерих ги в зимника, мишките само ги бяха поогризали. А и татко ми все разправяше да не се моля никому…
— Човече — започна кралят по-наежено, — бъхтахме се няколко мили, за да ти донесем храна, каквато не си и сънувал.
Сълзи на унижение и срам се стичаха по бузите на стареца.
— Много сте добри, благородни господа, ама аз хич и не знам как да ги ям тия лебеди. Ако ви се хапва бобец, да ви сипя…
— Нека да бъдем наясно — остро го прекъсна кралят. — Това е проява на искрена благотворителност, каквато подхожда на празник като Прасоколеда. И ние имаме намерение да стоим тук, за да видим щастливата усмивка на твоето сбръчкано честно лице, разбра ли?
— Какво ще кажеш на милосърдния си крал? — изръмжа пажът.
Селянинът провеси глава.
— Блъдъря.
— Така е по-добре — отдъхна си кралят и се разположи по-удобно — Сега вземи вилицата и…
Вратата тресна в стената. В стайчето нахълта странна фигура, носейки облак снежен прах.
— КАКВО СТАВА ТУК?
Пажът се надигна с ръка върху дръжката на меча си. Изобщо не разбра как втора фигура се озова зад гърба му и бащински положи ръце на раменете му
— Здрасти, синко, аз съм Албърт. Защо не го прибереш тоя меч обратно в ножницата? Някой може да пострада.
Един пръст мушна, онемелия крал в гърдите.
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО, СПОРЕД ВАС С КАКВО СЕ ЗАНИМАВАТЕ В МОМЕНТА?
Владетелят се мъчеше да види фигурата по-добре. Различаваше червено и бяло, но и малко черно. Успя да развесели Албърт, като се надигна и зае царствена поза.
— Който ще да си, ще благоволя да ти обясня. Тук се занимаваме с благотворителност за Прасоколеда, съгласно прастарата традиция! А ти как се…
— НЕ Е ВЯРНО.
— Нима дръзваш да ми противо…