— БЯХТЕ ЛИ ТУК ПРЕДИ МЕСЕЦ? ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТУК СЛЕД СЕДМИЦА? НЕ. САМО ИСКАХТЕ ДА СИ СГРЕЕТЕ ДУШАТА ТАЗИ НОЩ. ИСКАХТЕ ВСИЧКИ ДА СИ КАЖАТ: „КАКЪВ ДОБРЯК Е НАШИЯТ КРАЛ.“
— Ох, пак се увлече… — въздъхна изтерзано Албърт, но натисна още по-силно раменете на пажа. — Синко, ти не мърдай, че ще станеш бележка под линия в хрониките на кралството.
— Каквото и да си мислиш, той никога не е имал такива гозби! — оскърби се кралят. — А дочакахме от него само черна неблагодарност…
— РАЗВАЛИ ВИ УДОВОЛСТВИЕТО, ТАКА ЛИ? — Смърт се взря отблизо в него. — МАХАЙТЕ СЕ.
Кралят установи с изненада, че тялото му се подчини безпрекословно. Албърт тупна пажа по гърба.
— Измитай се и ти.
— …не щях да ги ядосвам, ама никого за нищо не съм молил… — мрънкаше старецът в собствения си свят на смирението.
— Господарю, по-добре го оставете на мен — отсече Албърт. — Аз ей сегинка ще се върна.
„Това ми е работата — да запушвам дупките! Господарят все не обръща внимание на дреболиите.“
Настигна краля.
— А, ваше величество, пак се срещаме. Няма да ви отнемам от скъпоценното време… — Албърт почти опря нос в лицето на зашеметения монарх. — Някой може би се кани да направи голяма грешка. Да речем, ще изпрати стражниците си тук сутринта, за да прогони стареца от къщурката или дори да го тикне в зандана под двореца… Ако този някой държи на намерението си, не е зле и да знае, че това ще е последната грешка в живота му. Добронамерен съвет, нали се сещате? Весела Прасоколеда.
Побърза да се върне в къщурката. Угощението бе изчезнало. Старецът зяпаше празната маса.
— ОГРИЗКИ — изрече Смърт. — НИЕ НЕСЪМНЕНО ЩЕ СЕ СПРАВИМ ПО-ДОБРЕ.
Посегна да бръкне в чувала. Албърт стисна костеливата ръка, преди да е извадила нещо.
— Господарю, може ли да посъветвам и вас? Родил съм се в дупка като тази.
— НЕ ВИЖДАМ СЪЛЗИ НА УМИЛЕНИЕ В ОЧИТЕ ТИ.
— По-скоро бихте видял запалена клечка кибрит в ръката ми. Чуйте ме, моля ви…
Старецът едва ли разбра, че си зашепнаха. Седеше си и зяпаше изцъклено отсрещната стена.
— Е, ЩОМ ТОЛКОВА НАСТОЯВАШ…
— Сърбал съм я тая попара. Благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислиш, а каквото на тях им се иска.
— ОДОБРЯВАМ. — Смърт отново бръкна в чувала. — ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО.
Имаше цяла връзка наденици, дебел резен бекон, солидно парче пушено свинско, калъп чревца. Имаше голям черен пудинг. Също и няколко съда с други отвратителни на вид и изумително вкусни свински изделия. Накрая върху масата меко тупна…
— Свинска глава! — ахна старецът. — Цялата за мен?! И пача от сто години не съм вкусвал! Дробчета! Леле-мале, толкоз крачета и ушички!…
— ХО. ХО. ХО.
— Пак ме смаяхте, господарю — прошепна Албърт. — Как придадохте на свинската глава такава прилика с краля?
— МАЙ ГО НАПРАВИХ НЕВОЛНО.
Албърт тупна дружески стареца по гърба.
— Хапни си до насита. А сега, господарю, време е да си вървим.
— Е, ТОВА НЕ БЕШЕ ЛИ ДОБРА ПОСТЪПКА? — настоя Смърт, когато шопарите се ускориха стремглаво в нощта.
— О, да. Горкият дъртак. Боб по Прасоколеда… Наистина можеше да му донесе лош късмет.
— ЗНАЕШ ЛИ, СЯКАШ СЪМ СЪЗДАДЕН ЗА ТАКИВА ЗАНИМАНИЯ.
— Нима?
— ТОЛКОВА Е ПРИЯТНО ДА СИ ВЪРШИШ РАБОТАТА, НО И ДА ЗНАЕШ, ЧЕ ХОРАТА СЕ РАДВАТ ДА ТЕ ВИДЯТ.
— Аха… — начумери се Албърт.
— ОБИКНОВЕНО НЕ ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА МЕ СРЕЩНАТ…
— Няма спор.
— …ОСВЕН В ИЗВЪНРЕДНИ И КРАЙНО ЗЛОПОЛУЧНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.
— Вярно си е.
— И НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО ДОСЕГА ДА МИ ОСТАВЯТ ЧАША ВЕРМУТ.
— Знаех си.
— КАТО ЧЕ БИХ СВИКНАЛ ЛЕСНО С НОВАТА СИ РОЛЯ.
— Но няма да се наложи, господарю, нали така казахте? — Албърт се смръзна от перспективата да остане завинаги гном-помагач на Дядо Прас. — Нали ще върнем титуляра на полагащото му се място? Нали затова се захванахме с тази щуротия? А и младата Сюзън сигурно се е разшетала…
— ДА. РАЗБИРА СЕ.
— Е, не казвам, че вие я помолихте…
— ВИНАГИ СЪМ ВЪРВЯЛ НАТАМ, НАКЪДЕТО МЕ ЗОВЕ ДЪЛГЪТ.
— Правилно, господарю.
— НАПЪЛНО СЕ ВЛАДЕЯ И СЪЗНАВАМ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО СИ.
— Е, значи си нямаме никакви проблеми.
— НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА НИЩО.
— Радвам се да го чуя, господарю.
— АКО ИМАХ МАЛКО ИМЕ, „ДЪЛГ“ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ПРЕЗИМЕТО МИ.
— Прекрасно.
— И ВСЕ ПАК…
Албърт наостри слух и му се стори, че дочу печално и тихо „Хо-хо-хо“.
Съдейки по шума, из цялото здание се вихреше веселба.
— Хм, много жизнени младежи — сдържане отбеляза О, богът и прескочи захвърлена на пода мокра кърпа. — Тук допускат ли жени?
— Не — равнодушно отвърна Сюзън и влезе през стената в офиса на домакина.