Но от членовете на Гилдията не се очакваше да изпитват удоволствие, когато забъркат кървава каша. Можеше да им излезе лоша слава.
От друга страна, разкривеният като тирбушон ум на Тийтайм май беше най-подходящото средство за изпълнението на толкова странна поръчка. Ако пък не се справеше… Дауни не би имал за какво да се упрекне, нали?
Пак се съсредоточи в книжата. Имаха смайващото свойство да се трупат светкавично на огромни купчини. Налагаше се обаче да се занимава и с тях. В края на краищата не ръководеше бандитска сбирщина…
Някой почука на вратата. Той побутна листовете към края на бюрото и се облегна.
— Влезте, господин Тийтайм.
Не беше излишно да вдъхваш страхопочитание на подчинените си. Показа се обаче един от слугите с поднос за чай.
— А, Картър, ти ли си… Остави го на масичката ей там.
— Да, сър. — Картър погледна встрани и кимна. — Ей сега ще донеса още една чаша, сър.
— Моля?
— За вашия посетител, сър.
— Искаш да кажеш за господин Тийтайм, когато той…
Млъкна и се обърна. На килимчето пред камината седеше един младеж и си играеше с кучетата.
— Как го направихте, господин Тийтайм?
— Ами лесно, сър. Разбира се, малко се опърлих последните два метра.
На килимчето личаха петна от сажди. Никой не можеше да проникне през комина. В горния си край димоотводът беше преграден с яка решетка.
— Но зад старата библиотека има зазидана камина — обясни Тийтайм, който явно четеше мислите му. — Димоотводите са съединени точно под решетката.
Дауни кимна с досада. Тези особености на старите сгради се изучаваха в основния курс. А после ги забравяш. Както забравяш, че и младоците знаят колко е полезно да вдъхнеш страхопочитание у другия.
— Виждам, че кучетата ви харесват.
— Погаждам се добре с животните, сър.
Лицето на младежа имаше приветливо изражение. Е, поне се усмихваше често. Повечето хора не забелязваха това, защото се стряскаха от стъкленото му око. Лорд Дауни обаче се смущаваше от погледа на другото. Не бе виждал друга толкова малка и сякаш боцкаща зеница. Тийтайм се взираше в света през дупчица като от карфица.
Видя, че неволно пак се е преместил зад бюрото. И това беше присъщо за Тийтайм — човек се чувстваше по-уютно, ако между него и този младеж имаше солидно препятствие.
— Значи обичате животните? — поклати глава старшият Убиец. — Но в този доклад ме уведомяват, че сте разпънал на тавана кучето на сър Джордж.
— Сър, не бих му позволил да ме лае, докато си върша работата.
— На ваше място някой друг просто би го упоил.
— О, тъй ли… — Тийтайм посърна за миг, но тутакси се оживи. — Изпълних поръчката, сър. Поне това не може да бъде оспорено. И накрая проверих с огледалце дали сър Джордж още диша. Точно както са ме учили, сър.
— Нима?
Само че в онзи момент главата на обекта вече е била на няколко стъпки от тялото. Беше смразяващо, че младежът не виждаше нищо нелепо в действията си.
— А… слугите? — насили се да продължи Дауни.
— Не биваше да ме сварят неподготвен, сър.
Старшият Убиец пак кимна, почти хипнотизиран от стъкленото око и мъничката зеница. Ами да, не бивало да го сварят неподготвен… Всеки от Гилдията се грижеше да не се натъкне на съпротивата на професионалисти, обучени вероятно от същите преподаватели. Но старец и момиче, които само са имали нещастието да бъдат в къщата…
Дауни все пак не забравяше, че няма изрично правило. Гилдията обаче си имаше неписани норми, които само се затвърждаваха с годините. Членовете й се стараеха да пипат изтънчено, дори затваряха вратите и разтребваха счупеното на излизане. А да навредиш на безобидните и невинните беше по-лошо, отколкото да погазиш обществения морал. Това означаваше да се отклониш от добрите обноски. Дори по-зле — беше проява на пошлост. Уви, правило нямаше…
— Сър, не съм сбъркал, нали? — попита Тийтайм, очевидно неуверен в себе си.
— Е… липсва ви елегантност.
— О, благодаря ви, сър. Много се радвам, когато ми посочат недостатъците. Следващия път ще внимавам повече.
Дауни си пое дъх.
— Тъкмо за следващата ви поръчка исках да поговорим. — Обърна към посетителя портрета на… как го нарече онова видение?… А, да, Дебелака. — Как би ви се сторила задачата да положите в земята този… господин?
Не се съмняваше, че всеки друг би се разкикотил. Очакваше и да подхвърли лицемерно: „Чудесна шега, сър!“ А Тийтайм само се приведе напред със стъписваща стръв.
— Трудна, сър.
— Няма спор — съгласи се старшият Убиец.
— И бих помолил да ми дадете време, за да разработя план.
— Разбира се, а…
Тихо почукване на вратата. Картър донесе още една чаша на чинийка. Поклони се почтително и се изниза безшумно.