По коридора отмина бодра групичка, понесла бъчонка бира.
— Ей, сутринта няма да ви е толкова хубаво — предупреди ги Хленчо. — Пиенето си прави груби шеги с главата, да знаете.
Те сложиха бъчонката върху една маса и й набиха канелка.
— Да, ама на някого после ще му е лошо заради вас! — повиши той глас. — Дано съзнавате какво вършите. Значи си въобразявате, че е страхотно да паднете до равнището на зверовете… тоест до равнището, на което щяха да бъдат, ако и те пиеха…
Отдалечиха се и след тях остана една пълна халба до бъчонката. О, Боже на махмурлука я взе и помириса пенливата течност.
— Уф!
Сюзън излезе през стената.
— Не се е мяркал от… Ей, какво си намислил?
— Ами исках да опитам вкуса на бирата — гузно призна Хленчо.
— Ти ли не знаеш?!
— А, нямам и представа каква е, когато слиза в стомаха. Усещам я само по обратния път — напомни кисело. Отпи втора глътка, после и трета, накрая опразни халбата. — Изобщо не разбирам защо й налитат толкова. Май излиза от това чучурче… Впрочем мисля да се напия поне веднъж в живота си.
— Че ти не го ли правиш денонощно? — разсеяно попита Сюзън.
— Не. Само съм пиян. Сигурен съм, че ти обясних разликата.
— Онзи не се е прибирал от два дни. Странно. Изобщо не е споменал, че ще заминава някъде. Бил е тук за последно през нощта, когато го е навестила Вайълет. А си е предплатил за стаята. Знам коя е.
— Ключ взе ли? — сети се О, богът.
— Що за чудати идеи те спохождат?
Стаята на господин Лилиуайт беше малка. В това общежитие не беше изключение с размерите си. Изумяваше обаче със строгия ред, който цареше вътре. Прилежно оправено легло, старателно пометен под. Само някои незначителни подробности подсказваха, че тук все пак живее някой. На простичката маса до леглото се виждаше грубоват портрет на булдог с перука. Отблизо приличаше и на жена. Хипотезата се потвърди от надписа на гърба. „На моето добро момче от неговата мама.“ До портрета беше оставена книга. Сюзън се питаше какво ли четиво предпочита човек с навиците на Банджо.
Оказа се, че има всичко на всичко шест страници. Детска книжка с по десетина думи на страница, а между пета и шеста прилежно беше пъхнато листче.
Тя се взря в корицата. „Весели истории“. Синьо небе, дървета и две невъзможно розови дечица, които си играеха със симпатично кученце.
Личеше, че книжката е четена многократно, макар и бавно.
Май попадна в задънена улица.
„О, не. Греша…“
На пода до леглото лежеше малка сребърна монета от половин долар, вероятно изтървана случайно.
Сюзън я взе и я заподмята на дланта си. Огледа Хленчо от главата до петите. Той прехвърляше глътка бира от едната си буза в другата и гледаше замечтано тавана.
Тя пък се чудеше какви са шансовете му да си остане въплътен в тяло, ако се шляе по улиците на Анкх-Морпорк в нощта на Прасоколеда… и особено ако лекарството против махмурлук престане да му действа. В края на краищата единственият смисъл на съществуването му беше да страда от главоболие и напъни за повръщане.
— Я ми кажи, яздил ли си някога кон?
— Не знам. А какво е кон?
В дебрите на библиотеката на Смърт нещо проскърца.
Звукът не беше силен, но отекваше някак излишно силно сред всички трескаво и безшумно запълващи страниците си книги.
Казват, че у всекиго бил скрит по един роман. В тази библиотека всеки беше скрит в романа на собственото си житие.
Скърцането звучеше по-гръмко, забелязваше се и определен ритъм на въртящи се механизми.
Книга до книга, рафт над рафт… И навсякъде по страницата на вечно изплъзващото се настояще се редеше краснописът на всекидневието…
Едно наглед не особено устойчиво устройство издаваше целия шум. Малко приличаше на обсадна кула. Долу имаше два педала, които задвижваха тромавото творение чрез зъбчати колела и вериги.
Сюзън се държеше за парапета на най-горната площадка.
— Не можеш ли да побързаш? Още сме в началото на Б.
— Въртя тези педали цяла вечност! — изпъшка О, богът.
— Какво да се прави, имената с А са твърде популярни.
Сюзън оглеждаше табелите на рафтовете. Сякаш имаше безкрайно много книги под номенклатурата „Без.“. Тук бяха подредени историите на всички онези, които не са получили име. Обикновено книгите се оказваха съвсем тънички.
— Така… Бо… Бог… Бод… Сега завий наляво…
Кулата заскрибуца тромаво и кривна в поредния проход.
— Ех, да му се не види! „Бот“ са поне двайсетина рафта по-нагоре.
— Каква приятна изненада — изсумтя примирено Хленчо.
Натисна лоста, с който прехвърли веригата на друго зъбно колело, и отново завъртя педалите. Площадката започна да се издига мудно.