— Готово! — викна отгоре Сюзън след няколко минути. — Да видим… Аабана Ботлър… Още малко напред… Спри!
Кулата се разлюля опасно, когато О, богът подритна клина за застопоряване.
— А, ето я. Добре, спусни ме.
Голямо колело с оловни тежести се завъртя сякаш с нежелание и кулата се прибра в себе си като телескоп сред чегъртане и скрибуцане.
— Всички ли са тук? — попита недоверчиво Хленчо.
— Всяко живо същество, надарено със съзнание — увери го Сюзън, прелиствайки припряно книгата.
— Ама че глупост! Както изглежда, Вайълет е попаднала в някакъв… затвор. Кому би хрумнало да арестува фея на зъбчетата?
— Може би на човек с твърде чувствителни венци?
Тя се върна няколко страници в миналото.
— Не е много наясно. Качулка на главата, някакви хора я понесли и така нататък. Но… Последната задача, която е изпълнила, е да вземе зъба на Банджо и… Да, взела го е… После усетила, че някой дебне зад гърба й… Аха, качили я на някаква каруца…
— Нима и това го има в книгата?
— Нали е автобиография? Пише се сама, докато ти си живееш.
— И аз ли имам книга тук?
— Предполагам.
— Представям си. „Събуди се, изповръща си червата, дощя се му се да пукне.“ Не е особено увлекателно четиво.
Сюзън обърна на следващата страница.
— Кула — промълви замислено. — Вайълет е попаднала в кула. Отвътре й се сторила много висока, цялата от бял камък… Ха, но не и отвън?! Не изглеждала истинска. И наоколо имало ябълкови дръвчета, само че с твърде сбъркан вид. И река, която никак не била наред. Със златни рибки… които плували върху водата.
— Ето до какво води замърсяването на реките — мъдро отбеляза О, богът.
— Едва ли. Вайълет ги видяла да плуват.
— Върху водата?…
— Така й се е сторило.
— Нима? Как мислиш, дали не е пила нещо?
— Хм… Небето било синьо, но… Е, трябва да се е объркала. Според нея имало небе само отгоре.
— Ъхъ, най-подходящото място за едно небе — съгласи се Хленчо. — Ако небето е под теб, загазила си.
— Не, тя си мисли, че там небето е само отгоре, но не и отстрани. Никакъв хоризонт, разбираш ли?
— Извинявай, отскоро съм в този свят, но би трябвало да имаш небе до хоризонта. Иначе как ще знаеш, че е хоризонт?
Сюзън долавяше нещо познато, но щом се опиташе да се съсредоточи, измамното чувство й се изплъзваше.
— Виждала съм това място — почука с пръст по страницата. — Само да беше огледала дърветата по-внимателно… Имали кафяви стволове и зелени листа, били много чудновати. И… — Прочете напрегнато следващия абзац. — В тревата растат цветя. С големи кръгли съцветия. Наистина има нещо смахнато в този пейзаж…
— Че какво му е? Небе, дървета, цветя, полумъртви рибки…
— Кафяви стволове? Обикновено са сивкави или покрити с мъх. На едно-единствено място можеш да видиш дървета с кафяви стволове. И тъкмо там небето е отгоре. Синьото не стига до земята.
Тя се озърна към високия и много тесен прозорец в края на прохода. През него се виждаше черната градина. С черни храсти, черна трева, черни дървета. Кльощави черни рибки плуваха в черната вода на декоративен басейн под черни водни лилии.
Имаше и други цветове, макар в по-особен смисъл. Виждат се само когато пуснеш черен лъч през призма. Тук-там намеци за оттенък и ако се взираш дълго, можеш да си внушиш, че различаваш тъмнолилаво или мрачносиньо. Разбира се, преобладаваше черното. Този свят принадлежеше на Смърт.
А формата на Смърт беше такава, каквато хората я съчиниха през хилядолетията. Защо само кости ли? Ами защото пряка асоциация ги свързва със смъртта. Носеше остра коса, защото селските стопани виждаха в това напълно оправдана метафора. И живееше в мрачна земя, защото човешкото въображение и с отчаяни напъни не би успяло да го настани в приятен парк с пъстри цветя.
Подобни същества обитаваха човешките фантазии и от тях черпеха формата си. Смърт не беше единственият…
…но сценарият никак не му допадаше. Бе започнал да се интересува от хората. Дали тя си спомняше нещо, което още не се е случило?
— Можем ли да я последваме в онова място? — попита О, богът. — Включвам и себе си, защото май се оплетох в тази история, без да усетя.
— Тя е жива, значи е и смъртна. Лесно ще я открия.
Сюзън закрачи енергично към изхода на библиотеката.
— Щом има синьо небе само отгоре, какво запълва празнината между него и хоризонта? — попита подтичващият след нея Хленчо.
— Не си длъжен да идваш с мен. Проблемът не те засяга.
— Може би, но щом смисълът на съществуването ми е винаги да се чувствам гнусно, всичко друго е значително подобрение, нали?