— Не съм сигурна дали не е опасно. Не ми се вярва да е попаднала там доброволно. А каква полза от теб в една схватка?
— Мога да сразя враговете, като повръщам неспирно върху тях.
Беше схлупена колиба в покрайнините на Скрот. Този равнинен град изобилстваше от покрайнини, пръснати толкова нашироко — тук обърната каруца, там кучешка мърша, — че често се случваше хората да минат през него, без да забележат. Всъщност беше отбелязан на картите само защото съставителите им се притесняват от големите празни територии.
Прасоколеда тук настъпваше след бурните вълнения по повод прибирането на зелевата реколта, когато в Скрот започваше пълно затишие и хората нямаше какво да очакват чак до празника по случай покълването на зелето през идната пролет.
Тази колиба имаше желязна печка с кюнец, подаващ се през дебелия покрив от лозови листа.
В момента по кюнеца отекваха гласове.
— ТОВА НАИСТИНА Е КРАЙНО ГЛУПАВО…
— Е, господарю, традицията може би се е наложила, когато всички са имали високи и широки комини.
Вторият говорещ май стоеше на покрива.
— НАИСТИНА ЛИ? ИМАМ КЪСМЕТ, ЧЕ ПОНЕ НИЩО НЕ СЕ ВИЖДА ВЪТРЕ.
Още малко драскане и кухо дрънчене, после звънящ удар в тумбестото тяло на печката.
— ПРОКЛЯТИЕ.
— Какво стана, господарю?
— ВРАТИЧКАТА НЯМА ДРЪЖКА ОТВЪТРЕ. СПОРЕД МЕН Е ПРОЯВА НА НЕДОСЕТЛИВОСТ.
Още малко блъскане вътре, накрая капакът се повдигна. Подаде се ръка, която зашари по предницата на печката и напипа дръжката.
Доста си поигра с нея и пролича, че ръката принадлежи на същество, което не е свикнало да отваря каквото и да било.
Накратко казано, Смърт все пак успя да се измъкне от печката. Точно как бе осъществен процесът, е трудно да се обясни, без да сгънете многократно книгата, която четете в момента. От гледната точка на Смърт пространството и времето са само удобни описания. В неговия случай вероятно помага да си представим Вселената като безкрайно податлив каучуков лист. А може би и това не е достатъчно.
— Господарю, пуснете ме да вляза — отекна жален глас през кюнеца. — Тук и статуя ще се смръзне.
Смърт застана пред вратата на колибата. През пролуката под нея нахлуваше сняг. Взря се нервно в дъските. Отвън потропаха, Албърт се обади от другата страна:
— Господарю, какво ви затруднява?
Смърт подаде глава през дъските.
— ИМА ЕДНИ МЕТАЛНИ НЕЩА…
— Резета, господарю. Просто ги дръпнете — обясни Албърт, пъхнал длани под мишниците си.
— АХА.
Главата се скри вътре. Албърт пристъпяше от крак на крак и гледаше как дъхът му замръзва мигновено. Вслушваше се в безпомощното чегъртане.
Главата на Смърт пак се показа.
— Ъ-Ъ…
— Мандалото, господарю — подсказа Албърт уморено.
— ДА, ДА, ЕЙ СЕГА.
— Сложете си палеца на него и натиснете надолу.
— ВЕДНАГА.
Главата се скри. Албърт подскачаше и чакаше.
Главата се подаде.
— Ъ-Ъ… РАЗБРАХ ДО СЛАГАНЕТО НА ПАЛЕЦА…
Албърт въздъхна.
— После натиснете и дръпнете вратата.
— ЯСНО. СХВАНАХ.
Главата изчезна. „Ох, той просто е неспособен да вникне в нещата…“ Вратата се отвори на тласъци и пресекулки. Смърт сияеше от гордост.
— Гадост, страхотен студ е навън — изфъфли Албърт с изтръпнали устни. — Дали няма чашка вермут на масата? — попита обнадежден.
— УВИ, НЯМА.
Смърт се озърна към чорапа, провесен на кука до печката. На стъпалото се виждаше дупчица.
Към чорапа беше окачена бележка с неуверени драскулки. Смърт я взе.
— МОМЧЕТО ИСКА ПАНТАЛОН, КОЙТО ДА НЕ ДЕЛИ С НИКОГО, ОГРОМЕН ПАЙ С МЕСО, ЗАХАРНО МИШЛЕ, „МНОГО-МНОГО ИГРАЧКИ“ И КУЧЕНЦЕ НА ИМЕ РОШЛЬО.
— Колко трогателно — промърмори Албърт. — Налага се да избърша от очите си сълзите на умиление, защото както виждате, ще получи жалка дървена играчка и една ябълка.
— НО ПИСМОТО Е СЪВСЕМ НЕДВУСМИСЛЕНО…
— Да де, ама пак се намесват социално-икономическите фактори. Светът ще затъне в хаос, ако всекиму се изпълняват желанията, нали?
— В МАГАЗИНА ИМ ДАВАХ КАКВОТО ПОИСКАТ…
— С което създадохте големи главоболия на мнозина. Замълчах си, защото така си гонехме целта, но това не може да продължава до безкрай. Каква полза от бог, дето ти изпълнява всеки каприз?
— ОЗАДАЧАВАШ МЕ.
— Важна е надеждата, господарю. Тя е основната съставка на вярата. Ако дадем конфитюр на хората още днес, ще седнат и ще го излапат. Но утрешният конфитюр… В стремежа си към него просто нямат спиране.
— ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА БЕДНИТЕ ПОЛУЧАВАТ БОКЛУЦИ, А БОГАТИТЕ — ПРЕКРАСНИ НЕЩА?
— Горе-долу това е. Ето ви го смисъла на Прасоколеда.
Смърт едва не захлипа.
— НО АЗ СЪМ ДЯДО ПРАС! — Позасрами се. — Е, ПОНЕ В МОМЕНТА.