— Все тая — вдигна рамене Албърт. — Като бях сополанко, една Прасоколеда се заплеснах по голямо дървено конче, беше изложено на витрината… — Лицето му се разкриви за миг в мрачна усмивка. — Един ден студът беше като в душицата на дама от благотворителна фондация, пък аз не знам си колко часа стърчах, долепил нос до стъклото… Чуха ме да вряскам и ме отлепиха накрая. Видях как вадят кончето от витрината, някой дойде да го купи. Честно казано, за секундичка си помислих, че наистина ще е мое… Ех, мътните го взели! Сънувах го пустото му конче! Червеничко, беличко, със седло, че и люлеещо се отгоре на всичко. Можех човек да убия заради него. — Албърт пак вдигна рамене. — Никакъв шанс, разбира се, бяхме бедни като църковни мишки…
— МОЛЯ ТЕ ДА МЕ ОСВЕДОМИШ ПО ВЪПРОСА. ЦЪРКОВНИТЕ МИШКИ НАИСТИНА ЛИ СА БЕДНИ?
— Ъхъ…
— НО НЕ ПО-БЕДНИ ОТ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ МИШКИ, ПРЕДПОЛАГАМ? ПЪК И В ЦЪРКВИТЕ ИМА ВОСЪЧНИ СВЕЩИ, ХОРАТА НОСЯТ РАЗНИ НЕЩА ЗА ЯДЕНЕ…
— Господарю, това е само поговорка. Няма защо да търсите в нея скрит смисъл.
— А, РАЗБИРАМ. ПРОДЪЛЖАВАЙ, ИНТЕРЕСНО МИ Е.
— Както се полагаше, окачих си чорапа и оная Прасоколеда. И що да видя сутринта? Баща ми пъхнал вътре малко конче, дето го издялкал самичък…
— АХ — въздъхна Смърт. — И ЗА ТЕБ ТО СТРУВАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКИ СКЪПИ ИГРАЧКИ В МАГАЗИНИТЕ НА ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА, НАЛИ?
Албърт го изгледа намръщен.
— Как пък не! Хич не ми хареса. Онуй конче на витрината не ми излизаше от главата.
Смърт видимо се изненада.
— НИМА НЕ Е НЕСРАВНИМО ПО-ПРИЯТНО ДА ПОЛУЧИШ ПОДАРЪК, НАПРАВЕН СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕБ?…
— Не. Само възрастните си мислят такива глупости. На седем години човек си е едно себично гадно копеленце. Пък и баща ми се ядоса на нещо, докато обядвахме, и потроши тъпата играчка.
— ОБЯДВАЛИ СТЕ?
— Може и тъй да се каже. Май имахме малко свинска мас към хляба.
— ВЪПРЕКИ ТОВА… ДУХЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА… НАСТРОЕНИЕТО…
Албърт въздъхна.
— Щом тъй ви харесва повече.
Смърт обаче не можеше да се успокои.
— ДА РЕЧЕМ ВСЕ ПАК, ЧЕ ДЯДО ПРАС ТИ БЕШЕ ДОНЕСЪЛ ОНОВА ЧУДЕСНО КОНЧЕ…
— Баща ми тутакси щеше да го шитне срещу две-три бутилки.
— НО НИЕ ПОСЕТИХМЕ МНОЖЕСТВО ДОМОВЕ, КЪДЕТО ДЕЦАТА ИМАТ КУПИЩА ИГРАЧКИ, А ИМ НОСЕХМЕ ОЩЕ ПОВЕЧЕ. ЗАТОВА ПЪК В БОРДЕИ КАТО ТОЗИ ТЕ НЕ ПОЛУЧАВАТ ПРАКТИЧЕСКИ НИЩО.
— Какво ли не бих дал навремето за такова „практически нищо“…
— ЗНАЧИ ВАЖНОТО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ТОВА, КОЕТО ИМАШ?
— Ами тъй си е, господарю, както ще да увъртаме. Основното правило на всички божества. Стискай шепичката и втълпявай на хората да са доволни и от трошиците, дето им пускаш. Конфитюрът все остава за утре, нали разбирате…
— ТОВА Е КРАЙНО НЕПРАВИЛНО. Смърт се поколеба. — ТОЕСТ… ПРАВИЛНО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ОНОВА, КОЕТО ИМАШ. ЗА ЦЕЛТА ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ИМАШ НЕЩО. НЕЛЕПО Е ДА СИ ДОВОЛЕН, АКО НЯМАШ НИЩО.
Албърт усети, че почвата се изплъзва изпод краката му под напора на тази нова вълна в социалната философия.
— Де да знам… Хората сигурно могат да кажат, че имат поне Луната и звездите, таквиз ми ти щуротии.
— УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ НЕ БИХА УСПЕЛИ ДА ПРЕДСТАВЯТ СЪОТВЕТНИТЕ ДОКУМЕНТИ.
— Чуйте аз какво ще ви река. Ако баща ми ни беше спипал с голям чувал засукани играчки, само щеше да ни съдере задниците от бой, че сме ги откраднали.
— ТОВА… НЕ Е ЧЕСТНО.
— Такъв е животът, господарю.
— НО НЕ И АЗ.
— С други думи — така трябва да е устроен светът.
— НЕ. САМО Е УСТРОЕН ТАКА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.
Албърт се подпря на печката и сви поредната от неприятните си тънки папироски. Оставяше господаря си сам да ровичка в мъчителните въпроси. След време му минаваше. Както беше с онази история с цигулката. Три дни се чуваше жалното дрънчене на скъсани струни… и Смърт повече не докосна инструмента. В това всъщност беше проблемът. Когато му влезеше муха в главата, трябваше да почакаш, докато излезе.
Бе си въобразил, че Прасоколеда се състои само от сладкиши, шампанско и „Хо-хо-хо!“, а не умееше да обръща гръб на останалото. Затова страдаше.
— ПРАСОКОЛЕДА Е — изрече Смърт, — А ХОРАТА ПАК УМИРАТ НА УЛИЦАТА. ЕДНИ ПИРУВАТ В ТОПЛИ И СВЕТЛИ ДОМОВЕ, ДРУГИ НЯМАТ ДОМ. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?
— Тъкмо в това е въпросът… — започна Албърт.
— СЕЛЯНИНЪТ ИМАШЕ ШЕПА БОБ, А КРАЛЯТ ТЪНЕШЕ В ТАКОВА ОХОЛСТВО, ЧЕ МУ БЕШЕ ВСЕ ЕДНО КАКВО ПОДАРЯВА. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?
— Не е, само че дадете ли същото на селянина, след година-две ще си навири носа като краля — подхвърли обръгналият на човешките прелести Албърт.
— ТВЪРДЕ ЛЕСНО Е ДА СИ МИЛОСТИВ И ЩЕДЪР, КОГАТО СИ БОГАТ. А ТОВА ЧЕСТНО ЛИ Е?
Албърт много искаше да се сопне: „Хайде, бе! Като е тъй, защо повечето богати задници са такива долни мръсници? Да си беден не значи и да си лош. Поне наистина бяхме честни. Е, да, по-скоро тъпи, ама и горе-долу честни.“