Ридкъли се озърна към останалите магьосници, които дружно вдигнаха рамене.
— Може и така да е — отвърна предпазливо.
+++ Следователно ако бъде премахнат важен обект на вярата, ще има свободна вяра. +++
Архиканцлерът зяпна думите на листа.
— Значи… плиска си се като море наоколо?
Голямото колело, украсено с овчи черепи, се завъртя мудно. Мравките защъкаха още по-пъргаво в стъклените тръбички.
— Какво става? — прошепна гръмогласно Ридкъли.
— Според мен Хексът търси значението на глагола „плискам се“. Може би е на дълготрайно съхранение.
Някъде изпод тавана се спусна пясъчен часовник на пружина.
— Това пък защо го прави?
— Ъ-ъ… Така Хексът показва, че работи по въпроса.
— Брей. Зад стената май нещо бръмчи силно…
Пондър се прокашля.
— Сър, именно там е дълготрайното съхранение.
— И как го използвате?
— Ъ-ъ… Ако си представите паметта като система от малки рафтчета или… или дупчици, където да си слагате спомените… Ние пък измислихме памет, която чудесно се съгласува с мравките. Още по-важно е, че можем да разширяваме обема й според натоварването. Е, да, бавничка е, но…
— Подчертах, че бръмченето е силно — изрече строго Ридкъли. — Да няма някаква грешка в онзи ваш склад за спомени?
— Напротив, звукът показва, че всичко е наред. Там има пчелни кошери. — Пондър пак си прочисти гърлото. — Различни видове цветен прашец, променлива гъстота на меда, нееднакво разполагане на яйцата от пчелата-майка… Изумително е колко информация може да се съхранява в един кошер. — Той се взря в лицата на по-старшите си колеги. — Освен това системата е абсолютно защитена от нежелан достъп. Който и да влезе там, ще бъде нажилен до смърт…
Усети, че погледите им го притискат до стената. Хексът го отърва от неудобното положение. Пясъчният часовник отскочи нагоре със звън на пружина, перодръжката се притисна към листа.
+++ Да. Плиска се. Натрупва се. +++
— Да му се не знае… — промърмори Ридкъли. — Помните ли като ни налегна цялата онази жизнена сила? Човек не можеше да си опази панталона! Тъй… Значи свободната вяра си се плиска и онези малки досадници се възползват от нея, за да се върнат? Всички онези… домашни богчета и духчета?
+++ Твърде вероятно. +++
— Добре де, в какво са престанали да вярват хората изведнъж?
+++ Грешка. Свърши сиренцето. Диня, диня, диня. Рестартирайте системата. +++
— Много ти благодаря. С едно „не знам“ щеше да минеш по-лесно — изсумтя Архиканцлерът.
— Да не е някой от главните богове? — предположи Професорът по неопределени изследвания.
— Хе-хе, веднага щяхме да усетим, ако някой от тях се бе изпарил.
— Днес е Прасоколеда — напомни Деканът. — Да се надяваме, че Дядо Прас си обикаля по света…
— А ти вярваш ли в него? — опули се Ридкъли.
— Е, той се занимава с дечицата. Всички те вярват в него, нали? Поне аз вярвах. Не пропусках Прасоколеда, без да си окача калъфката от възглавницата до камината…
— Калъфката ли?! — рязко повтори Старшият дискусионен наставник.
— Ами в чорапа почти нищо не можеше да се побере…
— Затова ли окачаше огромна калъфка от пухена възглавница?
— Да. Какво те засяга?
— Аз ли се заблуждавам или това наистина е проява на себична алчност? В моето семейство — натърти Старшият наставник — окачахме малки чорапчета. Захарно прасенце, оловно войниче, дребен портокал… и толкова! А както излиза, някои хора са омитали всичко в калъфките от възглавниците си!
— Я да млъквате и двамата! — сряза ги Ридкъли. — Все трябва да има някакъв простичък начин да проверим. Как ще познаете дали Дядо Прас съществува?
— Ами някой е изпил вермута, оставил е следи от сажди по килима, на покрива очевидно е спирала шейна и калъфката от възглавницата ти е пълна с подаръци — изброи Деканът.
— Аха, калъфката — озъби се Старшият наставник. — Сигурно си израснал в едно от ония семейства, които си отварят подаръците чак след вечеря, а? И слагат голямо нафукано дръвче в хола?
— Но ако… — започна Архиканцлерът. Уви, беше закъснял.
— За какво намекваш? — осведоми се неприязнено Деканът. — Разбира се, че първо обядвахме, а после си отваряхме подаръците.
— Да знаеш, най-много мразех ония с големите нафукани дръвчета за празника. А някои лапахме каквото имахме и когато сварехме, не си деляхме безбройните гозби на обяд и вечеря…
— Не съм виновен, че не ни липсваха пари. — С тези думи Деканът можеше и да поразсее напрежението, само че добави неблагоразумно: — Нито пък добро възпитание.
— Не са ви липсвали и калъфки от възглавници! — яростно изкрещя Старшият наставник. — Хващам се на бас, че сте си купували бръшляна и зелениката за украсата!